Райли пристъпи напред, крещейки нещо неразбираемо и направи жест във въздуха, сякаш дереше нечии очи. Дали от жеста й, или от лудостта, която танцуваше в погледа й, Калиста най-после поддаде.
— Ти няма да посмееш да ме докоснеш! — задавено каза тя.
След това се затича към вратата, викайки:
— Мис Виена, мис Виена. Те искат да ме убият!
Целият салон потъна в тишина. Калиста беше нарушила едно от неписаните ни правила: Ние може да сме врагове една с друга, но администрацията беше истинския ни Враг.
— О, мис Виена — извика с насмешлив глас Джун и се разхълца подигравателно.
Калиста се обърна към нея, потната й коса беше залепнала за врата.
— Млъквай — изпищя тя.
Погледнах внимателно към момичетата на Калиста. Изабела беше поставила ръка на врата й съчувствено, Шайла засрамено зяпаше в краката си, а Тереза доволно гледаше разплаканата Калиста, сякаш радвайки се на слабостта й.
— Тя има връзки с някой от учителите — казах аз на Джун.
— Сякаш не ми беше ясно — отвърна тя, гледайки в същата посока като мен. — Обаче сега вече всички знаят.
Глава тридесет и шеста
Въпросът беше: каква би могла да е връзката на Калиста с администрацията всъщност? Никога не я бях виждала да говори с някой от тях, например с д-р Спайсър и мис Виена. И без това те идваха тук много рядко, а когато това се случваше, не говореха много, само ни наблюдаваха, водеха си бележки и си шепнеха нещо една на друга с носове, забити в земята. Никога не бях виждала да говорят насаме, с което и да е от момичетата. Ходеха измежду нас сякаш се намираха в някаква извратена зоологическа градина, пълна с екзотични и опасни животни.
В деня след опита на Райли да убие Калиста, по време на следобедните часове, мис Алсанц се опитваше да ни разкаже някаква скучна история, когато изневиделица в салона влезе д-р Спайсър и каза:
— Анжела, последвай ме.
— Какво е направила? — обади се Джун.
— Веднага.
Запътих се към хамака си, за да си оставя тетрадките, но Спайсър ме прекъсна.
— Не се занимавай с това. Просто ме последвай.
Тръгнах след нея през вратата и после нагоре по стълбището към основното училище, по същия път, по който Виена ме беше довела.
— Мога ли да попитам къде ме водите? — обадих се аз.
Тя не отговори, но видях, че въпросът ми запали някаква енергия вътре в нея. Тя увеличи темпото и забърза напред. Когато се опитах да я догоня, се разбърза още повече. Най-после стигнахме до офисите на администрацията. Видях Зилинска да ме чака в началото на коридора.
— Здравей, Анжела — бодро каза тя. — Надявам се, че всичко е наред с теб.
— Майната ти.
Тя ме погледна искрено наранена.
— Ако имаш някакви проблеми, бих искала да ми ги кажеш.
Направо се ококорих от изумление. Не я бях виждала повече от месец — как очакваше да й кажа, когато имах някакви проблеми?
— Анжела, налага се да ти напомня някои неща — обади се д-р Спайсър.
— Недей — вдигна ръка Зилинска, — не е необходимо.
— Какво става? — попитах аз, местейки поглед от едната на другата.
— Имаш посетител — отвърна Зилинска.
Глава тридесет и седма
Тревор — беше първата ми мисъл, когато чух думите на д-р Зилинска. Тревор беше успял. Получил е мейлите ми, а последното писмо от него е било фалшиво. Само при мисълта, че може би ще го видя, сърцето ми се разхлопа неконтролируемо. Щях да се радвам толкова много, ако наистина беше дошъл за мен, макар да знаех чудесно, че на моменти е пълен тъпанар.
Зилинска отвори пред мен вратата на офиса си, преди да реша дали искам да се усмихна или да вляза намръщена. Но това нямаше никакво значение, тъй като срещу мен седеше жена, облечена така, все едно отиваше на църква. Познавах лицето й добре, винаги намазано с фон дьо тен, с един тон по-светъл, отколкото трябва, тези малки свински очички, които показваха любов единствено веднъж или два пъти в годината. Мислех, че няма да изпитам нищо, когато я видя отново, но тази внезапна среща почти ме накара да се задавя.
— Мамо?
Тя се изправи и промърмори името ми толкова тихо, че почти не го чух. Може би го беше забравила. Тя протегна ръце за прегръдка, но Зилинска сложи ръка на рамото ми.
— Мисис Карденас, както знаете, от самото начало бях много резервирана относно желанието ви да се срещнете с Анжела. Физическият контакт е напълно забранен. Седни, Анжела.
Шокирах се като чух Зилинска да говори на майка ми със същия тон, с който се обръщаше към нас, и това ме ядоса повече, отколкото всичко, което ми бяха причинили досега. Ако бях видяла, че майка ми изглежда наранена от тона й, веднага щях да се обадя и да я защитя, но нямаше нищо подобно. Тя просто кимна студено и седна на мястото си. Настаних се срещу нея, а Зилинска се разположи по средата, нагласяйки кока си от жълта изкуствена коса.