Затичах по коридора, дърпайки търкалящия се куфар след мен.
— Върни се тук — изкрещях аз, но от Калиста нямаше и следа. Сякаш се беше изпарила.
Когато стигнах до вратата и я задърпах, смътно осъзнах, че е заключена. Заблъсках истерично, крещейки да ми отворят. Усещах как дробовете ми започват да горят от пушека. Главата ми взе да се замайва. Господи! Не само искаха да ме натопят. Искаха да ме убият. И тогава се сетих за счупения прозорец, през който бях влязла първия път в сградата. Зарязах куфара си и се затичах обратно към горящата стая. Пламъците бяха оцветили всичко наоколо в яркочервено и оранжево, горещината беше непоносима, очите ми сълзяха от парещия пушек, не виждах почти нищо пред себе си. Спънах се и паднах в коридора. Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че дори не можех да изкрещя за помощ. Щях да умра точно там. Тогава образът на Калиста, държаща запалените клечки, се появи пред очите ми. Не! Нямаше да допусна да се измъкне така. Щях да й покажа, само да избягам оттук. Напрегнах всички сили и се изправих на крака. Направих няколко стъпки напред и отново паднах. Нямаше да успея да стигна до прозореца, всичко в далечния край на коридора вече гореше. И точно тогава чух вратата зад мен да се отключва.
— Анжела — чух гласа на мис Виена. Звучеше отвратително фалшиво. — Какво си направила!?!
Затичах се и паднах на колене в снега отвън, едва поемайки си въздух, след което погледнах нагоре. Зилинска, Виена и майка ми ме гледаха ужасено, треперещи под падащия сняг. Местеха поглед ту към мен, ту към горящата сграда. Успях да се вдигна на крака и погледнах назад. Навсякъде се издигаха пламъци. От всички прозорци излизаше дим, губещ се в синьото небе.
— Какво направи? — повтори мис Виена. — Анжела, какво направи?
Погледнах я с възхищение. Знаех, че тя стои зад всичко това. И беше добре измислено, признавах й го. Тя ме гледаше, изправена до майка ми, която беше притиснала ужасено ръка пред устата си. Зилинска вече тичаше към офиса си, за да извика пожарната, преди да е станало твърде късно и пламъците да обхванат гората.
— Какво е това? — продължи злобно Виена, но аз долавях доволството в гласа й. — Някаква последна шега? Отмъщение?
— Не го направих аз, мамо — извиках, — те ме натопиха.
Усмивката на Калиста, заключената врата… как можех да й обясня. Майка ми ме погледна с празен поглед. Какво можех да й кажа? Как да й обясня, че един от учителите беше уредил запалването на училището? Нима някой щеше да ми повярва?
Глава тридесет и девета
Пожарните камиони най-после успяха да си проправят път до училището, но не и преди от сградата да останат само прах и развалини. С майка ми бяхме оставени да чакаме в офиса на Зилинска много преди това и аз гледах през малкото прозорче как момичетата от Златната група бяха излезли на двора, загърнати с палтата си, за да наблюдават сцената, обсъждайки ентусиазирано станалото. Опитах се да намеря Кармен из тълпата, но не успях.
Когато д-р Зилинска влезе в кабинета си, тя седна мълчаливо срещу нас, разтривайки слепоочията си с ръце и клатейки глава. Докато я гледах, ме обхвана подозрението, че тя няма нищо общо с опитите да бъда натопена за палежа. Изглежда, всичко беше изобретение на Виена и на никой друг.
— Трябва да знаете, че не съм го направила — казах аз. За какво ми е да го правя?
— Не мога да отговоря на този въпрос — изморено вдигна поглед Зилинска. — Макар че и двете с майка ти можем да потвърдим, че настроенията ти са твърде променливи и непостоянни. Може да си искала да направиш някакъв вид изявление и да си мислела, че ще бъдеш далеч оттук, преди пожарът да обхване цялата сграда. Може би просто, както многократно съм ти повтаряла в сесиите ни, си мислела само за настоящото си положение, и никога за бъдещето.
— Мамо — опитах отново аз, — те ме натопиха, за да ме принудят да остана. Направих пауза. — Аз дори нямам кибрит или запалка.
Майка ми и Зилинска ме погледнаха, очевидно не вярвайки на нито една моя дума. Впих поглед в очите на Зилинска, но тя не мигна. Стана ми ясно, че тя няма идея какво реално се е случило — всичко беше част от предварителния план на Калиста и Виена. Тяхното отмъщение.
— Повярвай ми, Анжела — меко започна Зилинска, — никой от нас не би искал да те държи повече тук против волята ти. Особено сега, след като предизвика подобен пожар. Просто няма логика да искаме да те задържим, разбираш ли?