Когато се огледах, забелязах, че коридорът на училището изглежда странно днес. Сякаш изведнъж всичко беше опустяло, загубило пулс. Все едно момичетата бяха изчезнали завинаги от него. Направо тръпки да те побият.
— Къде са всички? — попитах аз.
— Долу. Проверяват какво се случва с Лилавата група.
— Бързо каза той.
— Всичко уредено ли е? — прекъсна го Джун.
Дериан кимна засрамено, все едно Джун току-що го беше попитала дали гледа порно. Той се измъкна тихо в коридора, последван от Джун, която се движеше със странна подскачаща стъпка, сякаш беше някакъв вид състезателен кон. Аз се помъкнах след тях. Може би щях да видя Харисън. Знаех, че в момента това беше най-малкият ми проблем, че лицето ми е мазно, а старата ми блуза сигурно мирише на нещо неопределимо, но със сигурност не и на дезодорант. Щеше да ми се наложи да отговарям на тъпи въпроси за пожара, а не бях сигурна, че отговорите ми щяха да му се понравят и че щеше да ми повярва. Истината никога не беше достатъчна за момчетата. Те просто винаги очакват нещо много по-вълнуващо. Затичах се, за да догоня Джун и Дериан. „Голяма си идиотка — помислих си бързо. — Животът ти в момента е много по-важен от това, какво ще кажеш на Харисън и какво ще си помисли той.“
Двамата вече бяха потънали навътре, когато го видях. Седеше на стълбите срещу вратата на стаята, където бяха влезли Джун и Дериан и пушеше. Първоначално не ме видя и имах възможността да го погледам как вдишва дълбоко от тютюневия дим. Почти усетих никотина да нахлува в главата ми. Бях спряла на няколко крачки от него и не помръдвах, но той някак долови присъствието ми и погледна напред. В някой нормален ден би казал „Хей, здрасти“, но сега просто ме гледаше, без да отронва дума.
— Пушенето в училището е забранено — казах аз. Естествено, исках да прозвучи иронично, но тонът ми прозвуча някак си грубо.
Той просто продължи да ме зяпа.
— Джун каза ли ти какво става? — попитах аз.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — сряза ме той. — Сериозно ли вярваш, че можеш да избягаш оттук по средата на снежна буря?
— Не ми казвай, че очакваш да остана — лицето ми изведнъж пламна. Какво право имаше да не ме подкрепи, точно когато бях пред най-трудното решение в целия ми живот.
— Тук поне си жива.
— Отчасти. Нямаш си и представа как се живее там долу. Ако можех да остана в малък уютен апартамент с баща ми, може би нямаше да ми се налага да се опитвам да избягам. Само че това не е така. И изобщо не си мисли, че ще те търпя да ми държиш сметка, особено сега.
Той хвърли цигарата на пода и като се изправи, я стъпка.
— Не ти държа сметка — каза простичко и ми направи път да вляза в апартамента им. Макар че явно се срамуваше да го каже, знаех, че всъщност иска да допълни: „Просто се притеснявам за теб.“ Убедена бях.
Още с влизането в апартамента ме обгърна странна смесица от усещания: носеше се вкиснала миризма, като на старо забравено сирене, обичайната разхвърляност на двама мъже, живеещи заедно (чифт от боксерките на Харисън бяха хвърлени между два големи телефонни указателя) и гледката на Джун и мистър Дериан рамо до рамо, надвесени над някаква почти нечетима влажна карта, каквито обикновено виждаш в парковете и зоологическите градини например.
— Окей — каза накрая Джун, като се обърна към мен. — Аз и Харолд трябва да се погрижим за транспорта, а ти остава да вземеш записите от камерите.
Харолд? За коя се мислеше Джун? За мисис Дериан ли?
— Не знам как да го направя — промърморих аз объркано.
— Е, ще се наложи да го измислиш. Не мога да се справя с всичко сама.
— Както Джун предполагаше, записите са в директорското крило — меко се обади мистър Дериан. — В цялата тая суматоха едва ли ще ти е трудно да се промъкнеш вътре.
— Участваш ли? — обърна се Джун към Харисън.
— Естествено, че участвам — сопна се той.
— Съжалявам, но трябваше да попитам. Не можем да имаме доверие на никого просто ей така — каза тя.
Харисън извъртя очи и ме хвана за ръката. Докато излизахме през вратата, най-накрая осъзнах какво се случва и че всичко е реално. Нямаше връщане назад, затова нямаше смисъл и да изпадам в паника. Въпреки това не можех да спра да треперя. Харисън явно усети това и ме притисна по-силно до себе си.
— Среща в гаража. Имате един час — извика Джун.
— Кралицата е мъртва. Да живее кралицата — мрачно изрецитира Харисън, когато излязохме от апартамента.
— Чакай — спрях го аз, — къде отиваме?
— Към офиса на директорката. Къде другаде?
Следващата ни стъпка беше толкова очевидна за мен, че не можех да повярвам, че Харисън все още не се беше сетил.