Поради някаква незнайна причина не можех да прогоня мисълта за Зилинска от главата си. Виждах я ясно как навива кабела на записвачката, клекнала зад мен на пода, и ме заливаха вълни от разнообразни чувства. Беше ми трудно да гледам на нея като на най-големия ми враг, когато бях убедена в нейното подсъзнателно желание да помогне. Тя просто не беше твърде наясно как да се отнася с мен и какво точно се случва в училището й, но искаше да ме види да се поправя, в това бях убедена. Въпреки това, без съмнение отдавна беше уведомила останалите учители, че съм избягала и най-вероятно бе извикала дори полиция. Беше просто въпрос на време някой да се появи и да ме намери. Както и Кармен. Като се замисля, дори се намирах на първото място, което биха претърсили.
Къде, по дяволите, беше Джун!?!
И тогава я видях. Тичаше към гаража от отсрещната му страна, с почервеняло от студ лице и замръзнали кичури коса, подаващи се изпод вълнената шапка. Тя се обръщаше и поглеждаше назад на всеки две секунди, сякаш се страхуваше, че някой я преследва, което ме накара да се свия още по-ниско между бусовете. Видях как спря пред една голяма машина, покрита с дебел вълнен плат и свали ръкавиците си. И двете забелязахме по едно и също време висока тъмна фигура, която се материализира в гаража и която едва след това идентифицирахме като Мистър Дериан. Носеше абсурдната си дебела зимна шапка и дълго до коленете палто.
За момент тя го изгледа хладно. След това почти неохотно вдигна ръце и го придърпа в обятията си, като притисна устни в неговите. Гледах ги стъписана, докато тя прокарваше ръце по набръчканото му лице и сивата му коса. Той леко отвърна глава от устните й, но остана в прегръдката й.
— Всичко готово ли е? — попита той нервно.
— Не — отвърна тя. — Анжела я няма.
— Остави я — сряза я той. — Време е.
— Успокой топката, тигре.
— Нямаме време!
— Запали сноумобила. И ми дай само минутка.
— Добре, Джун. Или може би трябва да те наричам Джу–Ан?
— Млъкни.
— Какво ще обясниш на Анжела, когато дойде? Нещо на френски? Измамницата ми тя!
Мистър Дериан определено беше в игриво настроение, но Джун го изгледа сериозно, без да се усмихва.
— Мислех, че намираш сладкодумието ми за забавно.
— Можеш да лъжеш мен, колкото си пожелаеш. Винаги ще си малкото ми момиче от Айова.
Тя се подсмихна, но гласът й беше тъжен.
— И ти вярваш, че съм била искрена, дори когато съм ти казала това ли?
Мистър Дериан отметна плата от сноумобила. Осъзнах, че в него имаше място само за двама. Максимум трима човека. Но определено нямаше място за Кармен. И Харисън. Дериан запали машината, когато и тримата рязко вдигнахме глави. Нещо се приближаваше към нас. В далечината проблясваха фенерчета.
— Мамка му, Анжела — изръси Джун, загледана в снега.
Притаих дъх и пристъпих напред.
Глава четеридесет и пета
Не помръднах от мястото си. Само натъпках измръзналите си ръце още по-навътре в джобовете.
— Няма да вземеш мен и Кармен с вас, нали?
Джун погледна към Мистър Дериан и сноумобила.
— Може би ще има място за теб — каза тя.
— Може би? Мис Айова?
— Ох. Добре де, не съм французойка, не се впрягай толкова. Хайде, идвай.
— Не тръгвам никъде без Кармен.
— Хубаво! И къде, по дяволите, е тя?
— Точно тук — чух гласа на Кармен и тя изникна от тъмнината навън до мен, докато моторът на сноумобила бавно захърка и запали. — Мислех, че имаш истински автомобил — продължи тя. — Трябва да вземем Бланк, Ребека и Райли.
— И останалите момичета от Лилавата група — добавих аз.
Мистър Дериан се качи в сноумобила и хвърли въпросителен поглед към Джун.
— За Бога, Джун, какво си им обещала?
— Вижте — каза Джун. — Няма начин нормален автомобил, дори камион, да мине през този сняг. И точно това е в наш интерес, сладурчета. Аз ще взема сноумобила и ще тръгна напред с Дериан. Никой от училището няма да успее да ни проследи. Ще намеря помощ и ще се върна за вас.
— Току-що каза, че никакво превозно средство не може да стигне дотук — прекъсна я Кармен. — Как по-точно ще доведеш помощ?
— Стига си хленчила — сряза я Джун. — Ще се обадя в телевизиите и така нататък и те ще затворят училището, ето така. След това всички ще са свободни.
— Това ще отнеме седмици — твърдо продължи Кармен. — Дотогава всички ние ще бъдем наказани. Или по-лошо. Мъртви.
— Джун — обади се мистър Дериан нервно и посочи с ръка далечния край на двора. В тъмнината проблясваха десетки фенерчета. Търсеха ни.