Малко по-късно, когато вече всичките гости бяха на лице, Том Гайгер се намираше в просторната баня пред огледалото. Сърцето му биеше по-учестено от друг път, понеже вълнението му беше достигнало връхните си точки. Не го биваше особено в речите, а след малко трябваше да излезе и да направи точно това. Също така, цялата процедура по организирането му отне време и средства, но за сметка на това всичко дотук вървеше перфектно. Сега обаче Стария (така Том наричаше своя баща) нямаше как да му помага, защото събитието трябваше да бъде изненада за него.
В двора на огромната къща живееха той, съпругата му Бети, малкият им син Роби, Рандолф Гайгер и Летисия — вярна съпруга на Рандолф и прекрасна майка на Том. Рандолф и Летисия вече бяха пренесли багажа си в лятната им резиденция в Патън, на брега на Тихия океан, и повечето време прекарваха там. Те искаха да се радват на старините си и да „оставят младото семейство на мира“, както се изразяваха. Но нямаше как да им се натрапват, защото имението беше огромно, имаше предостатъчно място, а и едва ли наоколо имаше по-сплотено аристократично семейство от тяхното, дори в целия Лос Анжелис.
Том стегна вратовръзката си и излезе от банята. Мина през тълпата, като раздаваше поздрави и усмивки, и пристъпи към импровизираната сцена.
Когато се качи на нея, по лицето му бяха избили ситни капчици пот. Той носеше в джоба на сакото си листа̀ с речта, която трябваше да произнесе, въпреки че я знаеше наизуст. Мислеше да я извади, ако заради напрежението се запъне някъде. Том се изправи пред микрофона, отново си намести вратовръзката, въпреки че нямаше нужда от това, и започна:
— Уважаеми гости, приятели и роднини, благодаря ви, че ни уважихте и отнехте от ценното си време да дойдете на юбилея на баща ми. Радвам се, че има толкова много хора, отдаващи почит на скъпия ми татко. Искам да се обърна и към него, за да му кажа следното: „Благодаря ти татко за всичко, което направи за нас. Ти не само, че буквално от нищото, създаде компанията «Gamestorm ltd», която в момента е сред четирите най-големи производители на детски играчки в света и която сега управлявам аз. Ти, в знак на съпричастност, основа и фондацията «Подкрепа за болните деца», чрез която даде надежда на толкова много страдащи деца, без да искаш отплата, при което спечели уважението на цяла Америка и на целия свят. Също така, ти си страхотен баща, великолепен дядо на малкия Роби, приятел на целия свят. Благодарим ти от сърце“.
Последваха бурни аплодисменти, които показваха, че речта му навярно е минала отлично. Видя, че очите на стария Рандолф се насълзиха, явно вълнението от изненадата беше огромно.
Отнякъде се чуха викове:
— Рееч, рееч…! Искаме реч от Рандолф…
Стария помаха с ръце, че в момента не желае да излиза, но сетне овладя вълнението си и тръгна към сцената.
— Благодаря ви, благодаря ви! — започна с дрезгав, развълнуван глас Рандолф. — Благодаря ви за уважението, драги мои приятели! Това беше една огромна изненада за мен. Това беше нещо наистина прекрасно. Не зная какво да кажа, вече съм стар, нямам тази енергия. Забавлявайте се! Забавлявайте се, приятели мои!
Партито мина много добре, както всяко едно (Рандолф беше научил Том още от, преди да му завещае компанията, да прави всичко перфектно или изобщо да не го започва). Имаше разнообразна музика — джаз, поп, кънтри, рок, класика, а за финал, беше организирано нощно къпане в огромния басейн, както и състезание за най-красиво гмуркане. Цялата забава беше една истинска ВИП веселба, в която почти всички гости вземаха участие. Рандолф Гайгер също беше на гребена на вълната и въпреки седемдесетте си години, се забавляваше като тийнейджър.
Към седем сутринта всички гости се бяха изнесли, оставяйки разпилени празни или полупразни бутилки от шампанско, уиски, скоч, мартини и остатъци от храна, всякакви опаковки. Дори част от голямата торта беше на земята, а басейнът се нуждаеше спешно от смяна на водата. Цялото разтребване и събиране на боклуците оставиха на помощния персонал, а домакините се приготвиха за лягане. И петимата бяха изморени, защото трябваше да останат до края на партито.