Преди седем години Том се сдоби със заместник. Казваше се Хари и беше негов приятел и колега от университета. Пъргав, словоохотлив и дарен със способността да се сприятелява бързо, той спечели симпатиите на персонала. С течение на времето, Том установи, че може да му има пълно доверие. За това, с лекота позволяваше Хари да поема неговите задължения през почивките и отпуските. И той се справяше много добре.
С Бети се запознаха през хиляда деветстотин деветдесет и втора на един виенски бал. Том рядко беше виждал такова съчетание от красота и интелект, а Бети имаше и от двете качества в завидно количество. Освен това, беше скромна, разбрана, отговорна. Той веднага я привика като главен експерт по въпросите за маркетинга, където работеше и досега. Тя имаше визията на фина жена с, черна коса, ясно и красиво лице, висока около метър и седемдесет, с тънка талия до преди раждането на Роби. Том пък беше висок метър осемдесет и седем, строен мъж с кестенява коса. Притежаваше рядко чувство за хумор и красива, заразителна усмивка, която се харесваше много на Бети. Обличаше се винаги елегантно, в крак със съвременните модни тенденции.
Ожениха се шест месеца след запознанството, а десет месеца след сватбата се роди Роби. Момчето беше плодът на тяхната любов, нещото, което ги свързваше завинаги. Роби растеше в охолство и, също като Том, не бе лишаван от почти нищо. Беше безгрижно и весело дете, дори родителите му се страхуваха, че като порасне ще му бъде трудно да се справя сам в живота.
Летисия и Рандолф приеха с охота компанията на Бети. С Летисия дори станаха приятелки, винаги ходеха заедно на пазар или на екскурзия в някой друг град. Това радваше неимоверно Том, чийто страх от евентуално неразбирателство между майката и жената на живота му не се оправда.
Но ето че сега цялото семейство бе подложено на изпитание от съдбата — смъртта на Рандолф. Той беше главата на фамилията, човекът с точните наставления, човекът, който можеше да разбере всеки и винаги вземаше правилната позиция. Преди смъртта му всички се чувстваха по някакъв начин защитени, след като знаеха, че той е с тях. За него никога не се споменаваше лоша дума, всички го удостояваха с уважение и почит.
Но Рандолф вече не бе сред живите. Том трябваше да поеме неговата роля и в живота, а не беше сигурен дали ще се справи.
II
Две седмици след смъртта на бащата, Том беше привикан от Джони Гостуидж — семейния адвокат, занимаващ се с недвижимите имоти.
— Влез, Том — каза Гостуидж, след като Том почука на кантората му.
— Защо ме викаш така ненадейно, Джони?
— Искам да ти покажа всичко, което е притежавал баща ти. Все пак като наследник е нужно да се запознаеш с имотите му. Трябва да кажеш и на майка ти, защото тя също има дял от наследството.
— Добре, но мисля, че зная кои са имотите му. Все пак съм част от фамилията.
— Така е, но виж това — и посочи регистъра — огромна масивна къща в Прегин, викториански стил, с десет декара дворно място, построена през хиляда деветстотин тридесет и девета от Франк Гайгер.
— Не знаех, че е била толкова голяма. Но мисля, че отдавна е продадена. Поне така ми беше споменато. Татко я е продал и с парите от нея е дошъл тук.
— Не е продадена — заяви Джони, — ела и погледни тук, всичко е записано в регистъра. Била е обявена за продан, но никой не я е купил.
— Интересно. Навярно татко е поставил твърде висока цена. А и в малък град като Прегин няма толкова богати хора, че да си позволят да я купят.
— Единадесет хиляди долара, първоначална цена.
— Какво?! — учуди се Том. — Да не искаш да кажеш, Джони, че се е продавала за толкова?
— Абсолютно. При това е била в много добро състояние. Но никой не се е възползвал от офертата. А през хиляда деветстотин деветдесет и осма се цената е смъкната на пет хиляди.