Калчо отново тръгна на училище, но вече не бе същият. Движенията му бяха забавени, походката му — тромава, погледът му — отвеян и втренчен, като в него се четеше неописуема злоба, а кожата му — сиво-синкава и никога не възвърна предишния си розово-жълт цвят. През двете седмици, в които ходи на училище, не проговори с никого, учителите не смееха да го изпитват, защото се страхуваха от него, а през цялото време той се подпираше на чина си като странно и безмълвно се взираше в някоя точка от пространството. До Калчо не седеше никой, понеже около него лъхаше непоносим хлад, а на третия ден от тялото му започна да се разнася воня на мърша. В края на втората седмица кожата му се сгърчи и почерня, устата се разкриви в странна мъртвешка гримаса, а студените му очи постепенно започнаха да текат. След това той изчезна безследно.
Виждах и други „мъртъвци“, които също като Калчо, крачеха безумно, със застинали и страшни изражения. Плашех се от тях, вътрешно усещах, че те са върнати от оня свят чрез нечисто дело. Те сякаш се събуждаха с други души или съзнания, движеха се безцелно, на посоки, без да знаят какво се случва около тях.
Помислих си, че може би е по-добре човек да заспи завинаги, отколкото да се събуди в подобно летаргично състояние и да се рее напред-назад, носен от някакво уродливо течение.
През лятото на 1916 година бе завършена и последната част от централната зона на Карстфур и селото вече доби европейски вид. Когато се разхождах из централните улици, по които бяха опасани множество прекрасни и изящни като архитектура сгради, имах чувството, че гледам на живо Прага, Варшава или Братислава. Дори и жителите на околийския център Белоградчик, където отидох да уча в тамошната гимназия, ми завиждаха за това, което бяха направили с моето село и тихо се възхищаваха от успехите, постигнати там.
Литургиите в църквата вече ги водеше единствено отец Игнатий, който за успокоение на местните, се уповаваше единствено на Бог. Юре също започна да се мярка по-нарядко и той като останалите отделяха по-голямата част от дните си за новия манастир, чиито кули вече се издигаха много над високите дървета. Хората бавно възвръщаха доверието си в църквата, споровете между едните и другите омекнаха, все по-рядко някой хвърляше нападки срещу „The renesans devil“ и дейността им. Все по-рядко виждахме възкръснали мъртъвци по улиците, може би хората съзнаваха, че техните починали роднини вече не са същите след смъртта си и предпочитаха да ги помнят с добро.
Манастирът, носещ дългото име „The cloister of the renesans devil“ бе готов през месец май, 1918 година. Заради голямото събитие седмината свещеници организираха събор, който се проведе на централния площад и на който бяха поканени всички жители, включително и някои важни персони от Белоградчишка околия и Видински окръг. Точно тогава аз завършвах Белоградчишката гимназия и съборът беше за мен като двоен празник. Тържеството мина относително добре, хората изглеждаха доволни. След края му свещениците бяха изпратени с ръкопляскания към бъдещия си дом — манастира на върха на Смедов хълм.
И те никога повече не слязоха долу.
Или поне никой не ги видя да се разхождат по улиците на селото в нормалния им вид.
Същата година започнаха изчезванията. Почти всеки, осмелил се да влезе в гората, за да отиде до манастира, не се завръщаше никога. Някои жители нощем чували странни и зловещи звуци, идващи откъм хълма, сякаш горе група хора изричала древни проклятия. Слуховете, че в организацията се таи нещо варварско, плъзнаха отново със страшна сила.
Кънчо, един от младежите от по-горните класове, който бе приет с отличие в белоградчишката гимназия, сподели пред маса народ, че „The renesans devil“ на английски език означавало „Ренесансови сатанисти“, а „The cloister of the renesans devil“ — „Сборище на ренесансовите сатанисти“.
Често разбирах за изгубено дете, за изчезнал съсед или познат, а през зимата на 1918 научих новината, че отец Игнатий също е потънал нейде вдън земя. И все пак, църквата остана отворена и достъпът до нея винаги бе свободен.
Въпреки всичко, случващо се в Карстфур, въпреки острите изказвания на голяма част от хората, никой не предприемаше нищо, с което да разреши мистериите. Хората плуваха бавно в своето ежедневие, не забелязвайки или оставяйки на заден план събитията, ставащи се около тях. Все пак през февруари, 1920 година по молба на кмета Елин Милин, дойдоха следователи от Белоградчик, за да разследват изчезванията. А на десети март същата година в Карстфур пристигна цял кордон от военни и полицаи, въоръжени с най-модерна техника, които навлязоха в горите на Смедов хълм. По информация, взета от секретния архив на белоградчишкото военно окръжие, в манастира открили двадесет души, наредени в кръг и хванати за ръце, които изричали странни и неразбираеми думи. Седем от тях били познатите вече Яцек, Петер, Юре, Владислав, Кшищов, Фехер и Предо, а останалите тринадесет — някои от изчезналите жители, сред които отец Игнатий. Зад тях, приковани във вериги за стените, четири човека се гърчели в адска агония. Когато претърсили килиите, намерили множество книги за магии, ритуали и заклинания, а в едно огромно помещение на подземието открили зловеща находка — тридесет и два човешки трупа в различни фази на разлагане, пръснати по целия под и заели неестествени пози!