И до ден-днешен „ренесансовите сатанисти“ внедряват свои членове в малки селища, населени с общности, останали далеч от поривите на цивилизацията. Те, представяйки се за висши духовници от католическия свят, навлизали чрез покварената си вяра в съзнанието и бита на местните, отдалечавайки ги от реалните идеологии на християнството. Давайки тласък на сквернената си религия, те опустошили множество села и малки градчета, като превръщали жителите им в зомбирани подражатели на Сатаната — както всъщност направиха с много от моите съселяни.
Все пак, незнайно защо всички документи, факти или други описани събития, свързани с „ренесансовите сатанисти“ били унищожавани и изгаряни, а сведения за дейностите на тази ерес могат да бъдат намерени единствено в секретните архиви на някои институции.
На деветнадесети март, 1920 година повечето жители на селото, сред които и аз, се бяхме струпали в двора на „Сборището на ренесансовите сатанисти“, за да наблюдаваме изпълнението на смъртната присъда. Желанието на осъдените било след като ги убият, да ги заровят в двора на манастира.
Всички видяхме как седем въоръжени униформени застанаха пред вързаните за стената осъдени. Когато изпълнителят им спомена, че имат право на последни изказвания, двадесетината едновременно заговориха на странния и ужасяващ език. Думите, които изрекоха, все още кънтят в мозъка ми и няма да ме оставят до края на живота. Те звучаха като черно, злостно проклятие, като тъмна прокоба, готова да излезе от най-мрачните дълбини на преизподнята:
— Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Готум демон ехг ге Сатана отоклиад! Дирлиб его фостагах ренесанс хтуес! Асуматх агут, росипгон птолу! Да се извисява име на Сатана, който да даде вечна закрила! Осуд ухталиган хшег! Дирлиб асуматх, хтерес хтуес!
Сатанистите спряха. Изпълнителят даде знак на ротата си. В този миг във въздуха отекнаха звуците на множество изстрели, произведени от автоматичните оръжия. Осъдените започнаха да се гърчат под дъжда от куршуми, изсипващ се безкомпромисно в телата им. Аз закрих очите си, за да не гледам умиращите. Отворих ги едва, когато стрелбата беше приключила и видях, че двадесетте „ренесансови сатанисти“ висяха отпуснато и безжизнено на тежките вериги, а кръвта изтичаше безвъзвратно от телата им.
Останах горе докато се уверя, че телата им вече са заровени в предварително изкопаните трапове. Изпълнителите на смъртната присъда сложиха върху всеки гроб по един камък, който да указва къде е погребано тялото. След това си тръгнах, оставяйки зад гърба си мрачния и пропит с разяждаща злоба манастир. Надявах се всичко да приключи, исках животът ни да възвърне завинаги обичайния си ритъм.
Но за съжаление желанието ми не се сбъдна. Това, което предстоеше да видим и да преживеем, бе много по-страшно и много по-ужасяващо от всичко досега.
III
В първите месеци след събитията всичко като че ли се бе успокоило. Магазините, работилниците, училището и читалището заработиха в предишния си ритъм, хората отново се появиха по централната част на селото, огласявайки с привидно весел глъч пазарния площад и красивите павирани улички. Когато минавах през площада, на който извисяваше снага зловещата катедрала, аз винаги поглеждах към хълма. На върха на това гористо било, подаващи се като тъмни символи на злото, обвити в булото на мрачната история, чернееха кулите на „Сборището на ренесансовите сатанисти“ — тази злъчна обител, която все още тежеше като грозна сянка над Карстфур. А щом слънцето се скриеше и тъмнината обвиеше селото с непрогледната си пелена, аз напрягах слух в тишината. И тогава, като тих, но злостен шепот до ушите ми долитаха изпълнени с поквара проклятия, издавани сякаш от разгневените духове на сатанистите.
Отначало бях сигурен, че тези тайнствени звуци са плод на обърканото ми съзнание, бях изчел много книги за това, как лошите преживявания оставят трайни отпечатъци у хората, властвайки над разумните им мисли. Надявах се, че след време всичко ще затихне и ще остави след себе си гнусен спомен, появяващ се всеки път, когато мина през площада и погледна към Смедов хълм. Но подсъзнанието ми подсказваше друго, а именно, че привидната идилия е само затишие пред дълга и опустошителна буря.