— Да, но не зная къде е. Бихте ли могли да ме насочите?
— Разбира се. Погледнете към онзи хълм — посочи шерифът. — Онази, голямата къща е на баща ви. Тръгнете по този път, карайте само по него и той ще ви отведе точно там.
На върха на хълма се виждаше внушителна сива къща. В мига, в който я зърна, Том трепна. Тя му се стори доста странна и невзрачна. Може би защото там от години не е имало живот. Той се обърна към кмета с думите:
— Благодаря ви много. Аз ще тръгвам. Мисля да прекарам отпуската си тук.
— Много добре. Това е правилен избор — усмихна се Тревор. — Тук е изключително красиво. Ако имате нужда от нещо, можете да ме намерите през деня в жълтата сграда.
— Благодаря ви отново. Довиждане, ще се видим пак. Том се добра до къщата през мрежата от тесни и криви улички и спря пред входа. Тогава видя, че дворът е доста голям — почти колкото този в Лос Анжелис. Той отключи дворния портал с ключовете, които майка му беше дала, и влезе. В началото имаше малка горичка, фонтан, ниска постройка, вероятно някоя от бараките на прислугата. След това започваше гористо хълмче, което се издигаше встрани от главната алея. Самата къща представляваше голяма и сива двуетажна сграда, с олющена фасада и с три купола, (два малки, от двата ѝ края и един голям, среден). На входа ѝ, около входната врата се издигаше внушителна колонада, а над нея — два големи прозореца, достигащи чак до началото на средния купол. По краищата, под двата странични купола, се простираха тераси с балюстради. Подобни красиви парапети с равномерно подредените бетонни стълбчета можеха да се видят и под всеки прозорец. По всичко личеше, че за това жилище са похарчени не малко средства.
Когато отключи и отвори вратата, го лъхна неочакван хлад. „Кой знае кога за последно са отваряни тези врати“ — помисли си той. Озова се в малко антре, по пода, на което бяха разхвърляни кашони. Следваше друга врата, водеща до огромно помещение, което вероятно е служело за всекидневна. Имаше площ от около стотина квадратни метра, а таванът се намираше много високо, може би под основата на купола и от него висеше внушителен полилей. Големи портрети на Рандолф, на Франк и на Линда (съпругата на Франк и майка на Рандолф) украсяваха стените. Имаше и един рисуван портрет, на който бяха Рандолф и Летисия на младини, които държаха бебето Том. Обзеха го носталгични чувства. Навсякъде беше мръсно, мухлясало и пропито с влага, разстилаха се огромни паяжини и течове, част от стъклата бяха пукнати и през тях заради полепналата мръсотия едва влизаше светлина. Имаше множество врати за различните стаи и помещения, стълби за втория етаж, както и стълби за подземието.
Том тръгна към вътрешността на къщата. Много от нещата бяха запазени, но обезличени от времето. На долния етаж имаше осем врати за стаи, и една за баня. Имаше и метална врата към подземието, но тя беше заключена с катинар. В края се виеха стълбите за втория етаж, където коридорът правеше красив вестибюл около стените на всекидневната. Стаите бяха десет, по пет от двете страни на стълбището за таванските помещения. Те, също като и всекидневната, бяха мръсни, прашни, студени, с олющени стени, по които имаше безброй паяжини.
„Няма кой знае колко за ремонт, но определено има нужда от почистване и освежаване“ — помисли си Том.
Усещаше, че температурата вътре е много по-ниска от тази отвън, което означаваше, че къщата ще бъде прекрасен оазис в летните горещини.
Той трябваше да идва още няколко пъти преди отпуската си, за да търси строителна бригада за ремонта, също така и да почисти, където може. Едва ли ремонтът щеше да приключи до първи, но можеше да достигне поне до някой етап.
В Прегин имаше три строителни фирми, които можеха да направят тази процедура, но и трите му отказаха под претекст, че не могат да работят на това място. Тогава се принуди да потърси фирма от Лос Анжелис. Работниците заминаха на двадесет и четвърти май, като Том им разреши в дните, в които работеха да ползват къщата за спане. Ала вместо да останат десет дена, както се бяха разбрали, те се върнаха още на двадесет и осми май. Според думите им, имали друга работа и не могли да останат повече. На въпроса кога ще се върнат да довършат започнатото, те отговориха кратко, но ясно:
„Няма да се връщаме повече“.
Том остана изненадан, беше им предложил доста крупна сума за тази работа. А те сега дори отказаха да вземат пари и за това, което са свършили.
„Много интересно, дори странно — каза си Том. — Хубавото е, че бяха измазали вътрешните стени“.
На първи юни, около обяд, Том, Бети и Роби вече бяха в Прегин. Пътуваха със семейния „Крайслер“, който побра доста багаж. Том спря пред кметството, за да поздрави Тревор Дилън: