На път към дома си той мислено се върна към случката. Това бе вълк или поне така му се стори. Но имаше нещо нередно в него. Той се бе появил твърде тихо, бе го одраскал по ръката и после… после сякаш се бе изпарил. Без никакви следи, без никакъв шум или вой. Все едно се бе разтворил в тъмнината. А очите му?! Не, това не могат да бъдат нормални очи. В никакъв случай! Бенджамин стисна силно глава, за да прогони тези идеи, но без успех. Очите на звяра светеха страховито в ума му, с аленочервено сияние, и излъчваха невероятна злоба и омраза. Бенджамин се затича към жилището си, като се стараеше да не поглежда назад.
Прибра се, седна на един стол и се загледа в пострадалата си ръка. Кръвотечението бе спряло, но бе оставило черни дири по кожата, а мястото около раната се бе подуло и бе придобило розовия цвят на възпалението. Той отвори един шкаф, извади еднолитрова бутилка водка, отвъртя капачката и затаи дъх, подготвяйки психиката си за щипещата спасителна болка, която неминуемо щеше да изпита. Стисна зъби и заля нараненото място с прозрачната алкохолна течност. Но болка не последва, все едно върху раната бе изсипана вода.
Взе щипка памук от аптечката и с него почисти кръвта около браздата, след което го напои с водка и го потърка в раната. Отново нищо — никаква реакция. Бенджамин се взираше дълбоко в ухапаното място, мъчейки се да намери обяснение.
Той се сети, че в сака му има парфюм. Бе скъп и много по-силен от водката или уискито. Извади го и пръсна няколко пъти, после зачака резултата. Единственото, което усети, бе леко охлаждане и стягане на кожата по напръсканото място. „Господи, какво пък ще да е това чудо“ — каза си наум и се облегна замислен на стола.
Накрая отиде до аптечката, взе мехлем и марля и превърза пострадалата ръка. Реши, че утре сутрин ще запали колата и ще потърси медицинска помощ в града.
Бенджамин погледна през прозореца — отвън луната безуспешно се мъчеше да пробие дебелия куп облаци и приличаше на бледа мъглявина. След това измъкна от хладилника две консерви супа, бутилка бира и порция стек, и излапа набързо всичко. Включи телевизора, но след малко го спря, защото по каналите не даваха нищо интересно. Накрая оправи леглото си, мушна се под меките завивки и загаси нощната лампа. Умората от отминалия ден беше надделяла над всичко останало и той вече не мислеше за раната, нито за странното същество, което я бе причинило. Бавно се пренесе в света на сънищата, изоставяйки болката в настоящето.
В болницата
Когато се събуди, първото нещо, което усети, бе силна болка в ръката, като че ли някой я бе ударил с тежък предмет. Лека-полека пулсиращата болка премина от ръката, към гърдите и главата, като бавно превземаше цялото тяло. Бенджамин се изправи и седна на леглото. Почувства слабост и световъртеж, а сърцето му препускаше лудо в гърдите. Махна превръзката и погледна ръката си — раната бе почерняла и се бе уголемила, имаше полепнала жълтеникава слуз, а около нея се бе образувала огромна лилава подутина.
Стана изведнъж, грабна панталона от стола и го обу, след което облече ризата. Кожата му бе станала чувствителна, защото усети грапавостта на платовете и студа на дрехите. Трябваше да побърза! Всяка загуба на време би могла да се окаже фатална!
Когато отвори външната врата и излезе от къщата, внезапно почувства силата на слънцето — очите му инстинктивно се затвориха и просълзиха, сякаш страдаше от кокоша слепота, а кожата му започна да изгаря като при облъчване с радиация.
— Какво става с мен, по дяволите! — извика отчаяно той. После тръгна напред и слепешком стигна до колата. Влезе вътре, запали мотора и потърка очите си, надявайки се така да привикнат към светлината отвън. Но това не се получаваше — всичко пред него бе бледо и неясно, като снимка на стар фотоапарат, правена срещу слънцето.
Все пак успя да потегли, но се движеше бавно и се взираше като слепец в шосето. Чувстваше как кожата му се опъва и стяга лицето му, как костите и мускулите му изпъкват като на човек, покосен от тежка болест. Ръцете извън мястото на раната бяха мъртвешки бледи, все едно направени от восък, а огледалото отпред показваше, че и лицето му не изглежда по-различно.
По едно време слънцето се скри под гъст слой облаци и погледът му се избистри, но малко след това започна да вижда двойно маркировката пред себе си. Вместо да намали скоростта обаче, той даде газ до краен предел, понеже всяко забавяне можеше да му коства здравето, дори живота.
Бенджамин бе опитен шофьор и познаваше всички пътища в околността. Работата го бе научила да бъде бдителен и предпазлив. През цялата му полицейска кариера той се намираше в движение, беше се справял в хиляди ситуации, бе въдворявал ред в почти невъзможни за овладяване сблъсъци и се бе нагледал на чудовищни и зверски престъпления. В съзнателния си живот Бенджамин Бърнстейн се рееше в големия диапазон между доброто и злото, между правилното и неправилното, между красивото и грозното. Съдбата го бе подготвила да се брани от враговете, бе го дарила със самочувствие, със сигурност, с увереност. Неговото семейство — съпругата и двете му дъщери — макар и от разстояние, още чувстваха тази закрила, която той им бе давал с цялата си обич.