Телефоните все още мълчат. Дек се мотае някъде из града. Не смея да мисля с какво се занимава. Имам достатъчно време за хартиената война. Крепи ме мисълта за моя умиращ клиент и гадния номер, който са му скроили. Дони Рей няма друг адвокат освен мен и никакви планини от хартия не са в състояние да ме спрат.
Постепенно ми стана навик да звъня на Дони Рей всеки ден около пет. След първите обаждания преди няколко седмици Дот спомена колко се е привързал към мен и от тогава се старая да бъда редовен. Говорим за какво ли не, но никога за болестта и процеса. През целия ден се мъча да измисля някаква забавна случка и я пазя за Дони. Знам, че тия разговори са се превърнали във важна част от гаснещия му живот.
Днес той говори малко по-оживено. Казва, че станал от леглото и поседял на верандата. Омръзнало му било да си седи у дома при родителите и много искал да излезе за няколко часа.
Около седем пристигам да го взема. Вечеряме в близкия грил. Хората го зяпат, но той не им обръща внимание. Разказва ми забавни истории от детството си, когато кварталът бил още нов и по улиците върлували хлапашки банди. Смее се — навярно за пръв път от месеци насам. Но разговорът го изморява. Не хапва почти нищичко.
Малко след смрачаване отскачаме до парка край панаирното градче, където на две съседни игрища се вихри любителски бейзбол. Докато карам през паркинга, аз се вглеждам в играчите. Търся отбор с жълти фланелки.
Спираме на тревата под едно дърво вдясно от игрищата. Наоколо няма хора. Отварям багажника, вадя два сгъваеми стола, взети назаем от гаража на мис Бърди, и помагам на Дони Рей да се настани. Той все още може да върви сам и се старае да избягва чужда помощ.
Лятото е в разгара си и дори привечер температурата не пада под трийсет градуса. Влагата буквално се вижда с просто око. Ризата ми е залепнала за гърба. Избелялото знаме край игрището не трепва и на милиметър.
Игрищата са хубави и равни, обрасли по външната линия с гъста, прясно окосена трева. Отвътре са утъпкани. Има треньори, помощници, съдии, светлинно табло — всичко, както си му е редът. Срещите са от любителска лига А — много оспорвани мачове между отлични играчи. Или поне за такива се смятат.
С жълтите фланелки са „Транспорт PFX“, срещу тях играят армейците в зелени екипи с изписан отзад прякор „Пушкалата“. Борбата е сериозна. Викове, крясъци, съвети, ругатни срещу противника. Бягат като луди, хвърлят се презглава върху базите, карат се със съдиите, подмятат бухалките из въздуха.
В колежа играех бейзбол, но никога не съм се увличал особено. Тук май основната им цел е да избият топката извън терена. От време на време това се случва и почва страховито бягане. Почти всички играчи са под двайсет и пет години, изглеждат в сравнително добра форма, вирят носове и са се натруфили с толкова екипировка, колкото никога не съм виждал при истинските професионалисти: широки ремъци на китките, различни бейзболни кепета, шлемове за кечерите, специални ръкавици за батерите и за филдерите, наколенници.
Повечето от тия момчета очакват някой голям треньор да ги забележи. Все още хранят мечти.
Има няколко по-стари играчи с шкембенца и бавна стъпка. Смешно е да ги гледа човек как търчат между базите или подскачат за високи топки. Имам чувството, че чувам как пукат ставите им. Но те са още по-люти. Държат да се изтъкнат.
Не разговаряме много. Купувам на Дони Рей пуканки и газирана вода. Той ми благодари, после благодари и за това, че го доведох.
Следя внимателно третия играч на PFX — мускулест младеж с бърза реакция. Той е напрегнат и приказлив, непрестанно обсипва противника с ругатни. През почивката излиза извън игрището и казва нещо на момичето си. Кели се усмихва. Дори и отдалеч виждам трапчинките по бузите й. Клиф се разсмива. Набързо я млясва по устните и хуква обратно.
Погледнато отстрани — чиста семейна идилия. Той е влюбен безумно и иска всички да видят как я целува. Просто не могат да се наситят един на друг.
Тя се подпира на оградата. Все още е с гипс, макар и по-малък, патериците също са налице. Стои сама, настрани от публиката. Не ме забелязва в сумрака отвъд игрището. За всеки случай съм си нахлупил кепе.
Интересно какво ли би сторила, ако ме види? Сигурно нищо, ще се прави на разсеяна.
Би трябвало да ме радва, че изглежда щастлива, че оздравява и се разбира с мъжа си. Слава богу, с побоищата очевидно е свършено. Призлява ми, като си представя как я млати с бухалката. Нелепо и тъжно, но факт — спре ли тормозът, значи губя Кели завинаги.