Дръмонд претупва работата за по-малко от десет минути. Нямам допълнителни въпроси. Край на показанията. Киплър потвърждава. Дот изтичва да избърше лицето на сина си с мокра кърпа. Дони Рей ме поглежда въпросително и аз вдигам палци. Адвокатите на защитата кротко си събират багажа и се сбогуват. Бързат да се изнижат час по-скоро. Аз също.
Съдията Киплър помъква два стола към кухнята и на минаване край форда хвърля любопитен поглед към Бъди. Стръвницата се е свила върху капака, готова за нападение. Само кръв да няма! Двамата с Дот помагаме на Дони Рей да се прибере. Миг преди да влезем, поглеждам наляво. Дек важно обикаля оградата и раздава на публиката визитни картички.
29
Когато отварям вратата, някаква жена е застанала насред хола и прелиства едно от моите списания. Тя подскача стреснато, изпуска списанието, зяпва ме за миг и почти крещи:
— Кой си ти?
Не ми прилича на престъпничка.
— Тук живея. А вие коя сте, по дяволите?
— О, боже — въздъхва тя и театрално се хваща за сърцето.
— Какво търсите тук? — питам отново с доста гневен глас.
— Аз съм съпругата на Делбърт.
— Кой е пък този Делбърт? И как влязохте?
— А ти кой си?
— Руди. Тук живея. Това е частен дом.
При тия думи тя хвърля бърз поглед наоколо, сякаш иска да рече: „То пък един дом…“
— Бърди ми даде ключа, каза да поогледам.
— Не може да бъде!
— Може.
Тя измъква ключ от джобчето на тесните си шорти и го размахва пред мен. Затварям очи и си представям как бих удушил мис Бърди.
— Казвам се Вира, от Флорида. Дойдохме да погостуваме на Бърди за няколко дни.
Сега си спомням. Делбърт е по-малкият син на мис Бърди — онзи, дето не се е мяркал от три години. Нито пише, нито звъни по телефона. Не помня дали точно за Вира ставаше дума, че е уличница, но определено прилича на такава. Тя е около петдесетгодишна, с бронзова кожа на типична слънцепоклонничка от Флорида. Сред тясното загоряло лице пламтят устни, дебело намазани с оранжево червило. Сбръчкани ръце. Стегнати шорти над отпуснати, но добре изпечени дълги бедра. Отвратителни жълти сандали.
— Нямате право да влизате тук — казвам аз, като се мъча да укротя гнева си.
— Абе, що не се гръмнеш?
Тя минава край мен. Лъхва ме на евтин парфюм с кокосово масло. На излизане Вира подхвърля:
— Бърди иска да те види.
Чувам я как шляпа със сандалите надолу по стъпалата.
Мис Бърди седи със скръстени ръце на канапето и гледа някакъв идиотски сериал, забравила за всичко друго на света. Вира тършува из хладилника. На кухненската маса седи друго бронзово създание — едър мъжага с накъдрена, зле боядисана коса и грамадни прошарени бакенбарди в стил Елвис. Очила със златни рамки. Златни верижки и на двете китки. Типичен сводник.
— Ти сигурно си адвокатчето — казва той, докато затварям вратата. По масата пред него са пръснати документи.
— Руди Бейлър — представям се аз и спирам от другата страна на масата.
— Аз съм Делбърт Бърдсонг. Най-малкият син.
И той е петдесетгодишен, но отчаяно се мъчи да изглежда на четирийсет.
— Приятно ми е.
— Да, истинско удоволствие. — Той махва с ръка към близкия стол. — Седни.
— Защо? — питам аз.
Тия хора са тук от часове. Из кухнята и хола тегне предчувствие за сблъсък. Виждам тила на мис Бърди. Не знам дали слуша нас или телевизора. Намалила е звука.
— Просто се старая да бъда любезен — казва Делбърт, сякаш е пълноправен господар.
Вира не открива нищо свястно в хладилника и решава да се присъедини към нас.
— Тоя ми се скара — жалва се тя. — Каза да му се махам от апартамента. Голям грубиян!
— Вярно ли е? — пита Делбърт.
— Да, по дяволите, вярно е. Аз живея там и ви предупреждавам да не нахалствате. Това е частен дом.
Той изопва рамене. Явно на младини си е падал по кръчмарските тупаници.
— Тая къща е собственост на майка ми.
— А пък аз съм й наемател. Плащам си наема всеки месец.
— Колко?
— Не е ваша работа, господине. Не съм чувал да имате нотариален акт за къщата.
— Според мен трябва да е четиристотин, ако не и петстотин долара месечно.
— Добре. Имате ли други умни идеи?
— Да, че се правиш на много хитър.
— Разбрано. Нещо друго? Жена ви каза, че мис Бърди искала да ме види.
Изричам високо последните думи, но мис Бърди не помръдва.
Вира придръпва стол и сяда до Делбърт. Двамата се споглеждат многозначително. Той вдига лист хартия. Намества си очилата, поглежда ме и пита:
— Ти ли се месиш в маминото завещание?
— Тоя въпрос засяга само мен и мис Бърди.