Поглеждам съм масата и успявам да различа горните редове на документа. Мисля, че е текущото завещание, съставено от нейния предишен адвокат. Работата става ужасно заплетена, защото мис Бърди винаги е твърдяла, че никой от синовете й не знае за парите. Но в завещанието черно на бяло се разпределят около двайсет милиона. Сега Делбърт го знае. От няколко часа насам чете и препрочита документа. Доколкото помня, точка трета му обещава два милиона.
Но най-много ме тревожи въпросът как е докопал завещанието. Мис Бърди в никакъв случай не би му го дала доброволно.
— Голям умник — ръмжи той. — Нищо чудно, че хората мразят адвокатите. Прибирам се да навестя мама и заварвам някакъв си адвокат. Как да не се стресна, по дяволите?
Стреснал се е, дума да няма.
— Апартаментът е мой дом — казвам аз. — Частен дом със заключена врата. Влезете ли пак, ще повикам полиция.
Внезапно си спомням, че държа копие от завещанието на мис Бърди в една папка под леглото. Нима са го намерили там? Призлява ми от мисълта, че не мис Бърди, а аз съм нарушил адвокатската тайна.
Нищо чудно, че не иска да ме погледне.
Нямам представа какво е имало в предишните завещания, затова не мога да преценя дали Делбърт и Вира подскачат от радост, че ще стават милионери, или беснеят, че им се пада толкова малко. А просто няма начин да им разкрия истината. Пък и не ми се иска, честно казано.
Делбърт посреща заплахата да повикам ченгетата с високомерно сумтене.
— Още веднъж те питам — ръмжи той досущ като Марлон Брандо в „Кръстникът“. — Съставил ли си ново завещание за майка ми?
— Нали ти е майка? Питай я.
— Не ще да каже — намесва се Вира.
— Чудесно. Значи и аз няма да кажа. Въпросът е строго поверителен.
Делбърт е озадачен, но няма достатъчно мозък, за да подхване от друга страна. Откъде да знае, може пък цялата работа да се окаже противозаконна.
— Гледай да не ми се пречкаш, момче — заплашително изрича Делбърт.
Преди да си тръгна, аз подвиквам:
— Мис Бърди!
В първия миг тя не помръдва, после бавно вдига дистанционното управление и засилва звука.
Е, добре, нейна си работа. Вдигам пръст срещу Делбърт и Вира.
— Ако още веднъж ви заваря в моя апартамент, ще повикам полиция. Ясно ли е?
Делбърт пръв се разсмива, след него почва да се кикоти и Вира. Затръшвам вратата.
Не мога да преценя дали папката под леглото е пипана. Завещанието на мис Бърди си е там — точно както го оставих. Поне така мисля. Не съм го докосвал от няколко седмици. Всичко изглежда нормално.
Заключвам вратата и я подпирам със стол.
Стана ми навик да пристигам в кантората рано, около седем и половина, не защото съм претоварен и дните ми са запълнени с дела и важни срещи, а защото обичам да пийна чаша кафе на спокойствие. Поне по един час дневно се занимавам с планове и подготовка за делото „Блек“. Двамата с Дек се мъчим да не си пречим, но понякога е трудно. Напоследък телефонът започва да звъни по-често.
Обичам покоя в кантората преди началото на работния ден.
В понеделник Дек пристига късно, малко преди десет. Сядаме да побъбрим. Той иска да излезем по-рано за обяд, имал да ми казва нещо важно.
Излизаме около единайсет и отскачаме до вегетарианския гастроном, в който има и малка закусвалня. Поръчваме си вегетарианска пица и портокалов чай. Дек е много нервен, лицето му се криви повече от друг път, а главата му подскача при най-лекия шум.
— Трябва да ти кажа нещо — едва чуто прошепва той.
Седнали сме в крайното сепаре. Останалите шест маси са празни.
— Няма страшно, Дек — опитвам да го успокоя аз. — Казвай.
— В събота напуснах града веднага след показанията. Отлетях до Далас, после до Лае Вегас и се настаних в хотел „Пасифик“.
Страхотно! Значи пак се е отдал на пиянство и хазарт. Сигурно няма пукната пара.
— Вчера сутринта разговарях по телефона с Брузър и той ми рече да изчезвам. Каза, че федералните са ме проследили от Мемфис и трябва да напусна. Каза още, че през цялото време съм влачил опашка и трябва да се прибирам. Заръча да ти предам, че федералните те държат под око, защото си единственият адвокат, който е работил едновременно за Брузър и Принс.
Навлажнявам пресъхналото си гърло с глътка чай.
— Значи знаеш… къде е Брузър?
Изричам го по-високо, отколкото трябва, но никой не ни слуша.
— Не, не знам — отвръща той, въртейки очи на всички страни.
— Добре де, във Вегас ли е?
— Не ми се вярва. Мисля, че ме повика във Вегас, защото искаше да прати ченгетата за зелен хайвер. Мястото е тъкмо като за Брузър, затова никога не би отишъл там.
Очите ми се разбягват, мозъкът ми прегрява. На устните ми напират десетки въпроси, но не мога да ги задам наведнъж. Искам да знам толкова много неща, а не бива. Споглеждаме се мълчаливо.