Той се опомня бързо, но злото вече е сторено. Връчва писмото на Хил, който дреме и не усеща, че поема от шефа си бомба. Гледаме го как тъпее няколко секунди, после изведнъж проумява.
— Извън протокола — казва Киплър. Машинописката вдига ръце, операторът изключва камерата. — Мистър Дръмонд, за мен е очевидно, че за пръв път четете това писмо. Имам чувството, че вашият клиент е укривал документи и тепърва ще се опитва да укрие още. Съдил съм доста застрахователни компании и знам, че техните документи имат странния навик да изчезват. — Киплър се привежда напред и насочва пръст срещу Дръмонд. — Ако още веднъж забележа да укривате документи от ищеца, ще накажа и вас, и клиента ви. Ще наложа най-строги санкции, включващи заплащане на адвокатски разноски в съответствие с вашия личен хонорар. Разбрахте ли ме?
Санкциите са единственият начин да спечеля по двеста и петдесет долара на час.
Дръмонд и неговата свита все още са зашеметени от удара. Мога само да гадая как ще посрещнат съдебните заседатели подобно писмо. Те явно мислят за същото.
— Обвинявате ме в укриване на документи ли, ваша светлост?
— Още не — отвръща Киплър, без да сваля пръст. — Засега само предупреждавам.
— Ваша светлост, смятам, че трябва да си направите отвод от това дело.
— Това официално предложение ли е?
— Да, сър.
— Отхвърля се. Нещо друго?
Дръмонд рови из документите, колкото да се намира на работа. Напрежението не отслабва. Горката Дот стои като вкаменена, сигурно мисли, че с нещо е предизвикала този сблъсък. Аз самият съм се стегнал.
— За протокола — обявява Киплър, гледайки втренчено Дръмонд.
Следват още няколко въпроса. Още няколко документа минават по конвейера. В два и половина прекъсваме за обяд и след един час сме отново на линия. Дот буквално изнемогва.
Киплър строго заръчва на Дръмонд да побърза. Той се опитва, но не му е лесно. Твърде отдавна работи по един и същ начин и е натрупал толкова много пари, че му се ще да протака до безкрайност.
Моята клиентка избира разкошна тактика. Извън протокола обявява на противника, че има проблеми с пикочния мехур — нищо сериозно, нали разбирате, но все пак вече е почти на шейсет. И започва все по-често да отскача до тоалетната. Както може да се очаква, Дръмонд има цял куп въпроси относно нейния пикочен мехур, но накрая Киплър го отрязва. На всеки петнайсет минути Дот се извинява и напуска залата. Не бърза да се връща.
Сигурен съм, че нищо й няма на мехура — вероятно се крие в някоя кабинка и пуши като комин. Тактиката й позволява да се успокои, а Дръмонд губи сетни сили.
В три и трийсет, шест часа и половина след като започнахме, Киплър обявява край на показанията.
За пръв път от две седмици насам всички коли са изчезнали. Кадилакът на мис Бърди е сам-самичък. Паркирам зад него на обичайното място и обикалям къщата. Жива душа няма.
Най-после са си заминали. Откакто пристигна Делбърт, не съм разговарял с мис Бърди, а имаме доста неща за обсъждане. Не й се сърдя, просто искам да поговорим.
Вече съм на стълбата пред апартамента, когато чувам глас. Не е на мис Бърди.
— Руди, може ли за минутка? — подвиква Рандолф, ставайки от люлеещия се стол зад къщата.
Оставям сакото и куфарчето си върху стъпалата и тръгвам към него.
— Заповядай, седни — казва той. Изглежда в чудесно настроение. — Трябва да поговорим.
— Къде е мис Бърди? — питам аз. Не свети нито един прозорец.
— Тя… ами, тя напуска за известно време. Иска да постои при нас във Флорида. Отлетя тази сутрин.
— Кога ще се върне?
Всъщност не е моя работа, но не мога да се удържа.
— Не знам. Може и да не се върне. Виж какво, отсега нататък двамата с Делбърт ще се грижим за нейните работи. Май напоследък доста я позабравихме, но сега тя иска да поемем всичко. А пък ние искаме да останеш тук. Дори ти предлагаме сделка. Живей си, наглеждай къщата, поддържай мястото и няма да има никакъв наем.
— Какво ще рече „да поддържам мястото“?
— Само в най-общи линии, нищо сериозно. Мама казва, че това лято добре си се оправял с двора, просто продължавай в същия дух. Вече оставихме в пощата новия й адрес, тъй че с писмата няма да има проблеми. Стане ли нещо, обаждай ми се. Сделката не е за изпускане, Руди.
Така си е.
— Приемам — казвам аз.
— Добре. Знаеш ли, мама много те харесва, казва, че си чудесен младеж и заслужаваш доверие. Нищо, че си адвокат. Ха-ха-ха.
— Ами колата й?
— Утре ще я откарам във Флорида. — Той ми подава дебел плик. — Ето ти ключовете, телефоните на застрахователя, на сервиза за алармената система и тъй нататък. Плюс моя адрес и телефонен номер.