За да си изкарваш хляба на това поприще, трябва да имаш много дела, защото всяко от тях носи не повече от триста-четиристотин долара. Законът разрешава в дълга да се включват и адвокатските хонорари.
С две думи — гадна работа, но Букър ми я предлага, защото от нея все пак може да се изстиска нещичко. Хонорарите са скромни, при повече работа обаче поне ще изкарам колкото за режийни и прехрана.
— Мога да ти пратя над петдесет заедно с необходимите формуляри — обещава той. — Ще ти покажа как да ги попълваш. Има си начин.
— Колко е средният хонорар?
— Не може да се гадае, защото от някои няма да вземеш пукната пара. Хората са отпрашили от града или са обявили фалит. Но, общо взето, бих казал, около сто долара на парче.
Петдесет пъти по сто прави пет хиляди долара.
— Обикновено процедурата трае към четири месеца — обяснява той. — Ако искаш, мога да ти пращам по двайсетина на месец. Подаваш ги наведнъж при един и същ съдия, всичко попълваш еднакво и насрочваш само едно заседание. Който дойде — дойде, после тръгваш да издирваш останалите. Деветдесет на сто е канцеларска работа.
— Прието — казвам аз. — Да имате нещо друго за изхвърляне?
— Може и да се намери. Имам те предвид.
Пристига кафето и ние се захващаме с онова, което адвокатите умеят най-добре — да разговарят за други адвокати. В случая си разменяме клюки за колегите от курса и кой как е навлязъл в живота.
Букър възкръсва пред очите ми.
Дек има дарбата да се промъква безшумно през едва открехната врата. Непрекъснато ми погажда тоя номер. Седя си например на бюрото, дълбоко замислен или зает с някое от оскъдните досиета и изведнъж — хоп! — ето ти го Дек! Бих го скастрил, задето не чука, но не искам да му се карам.
И днес той цъфва изневиделица пред бюрото ми с наръч писма. Веднага забелязва новата купчинка папки.
— Какво е това? — пита той.
— Работа.
Дек вдига една от папките.
— „Ръфин“?
— Да, сър. Сега работим с втория по големина мебелен магазин в Мемфис.
— Несъбрани дългове — изрича той с отвращение, сякаш си е изцапал ръцете. И това от човек, който мечтае за още един потънал кораб с абитуриенти.
— Работата е честна, Дек.
— Само главоболия ще си докараш.
— Я върви да тичаш подир линейките.
Той изсипва пощата върху бюрото ми и изчезва също тъй безшумно, както се е появил. Дълбоко въздъхвам и разкъсвам тежкия плик от „Брилянтин“. Вътре има сноп документи, дебел поне три пръста.
Дръмонд отговаря на моите въпроси, отхвърля всички коварни уловки и прилага част от документите, които изисквам. Ще ми трябват часове, за да преровя всичко. И още часове, за да разбера какво не е изпратил.
Особено важни са отговорите на моите въпроси. Трябва да взема показания от говорител на компанията и Дръмонд ми е посочил някой си Джак Ъндърхол от ръководството в Кливланд. Освен това поисках сведения за служебните постове и адресите на някои хора от „Грейт Бенефит“, чиито имена непрекъснато се повтарят в документацията на Дот.
Върху официална бланка, която ми даде съдията Киплър, натраквам предложение за взимане на показания от шест души. Избирам дата след седмица, като знам много добре, че Дръмонд ще си има неприятности. Той ми погоди същия номер с изслушването на Дот, сега му го връщам тъпкано. Нека ходи да се оплаква на Киплър.
Предстои ми да прекарам два-три дни в кливландското седалище на „Грейт Бенефит“. Не е много приятно, но нямам друг избор. Пътуването ще е скъпо — пътни, дневни, квартирни, съдебни разноски. Още не съм обсъждал въпроса с Дек. Честно казано, чакам го да изкара набързо пари от някоя катастрофа.
Делото „Блек“ вече запълва трета дебела папка. Държа ги в кашон на пода до бюрото. Всеки ден надничам вътре по десетина пъти и се питам дали знам какво върша. Кой съм аз, та да мечтая за бляскава съдебна победа? Как тъй ще сразя великия Лио Ф. Дръмонд?
Досега никога не съм заставал пред съдебни заседатели.
Преди час Дони Рей беше прекалено слаб, за да говори по телефона, и аз потеглям към Грейнджър. Наближава краят на септември. Не помня точната дата, но диагнозата на Дони Рей е поставена преди повече от година. Дот ме посреща със зачервени очи.
— Мисля, че си отива — задавено казва тя.
Не съм и допускал, че Дони може да изглежда по-зле, но сега лицето му е поразително бледо и крехко. Той спи в сумрачната стая. Залязващото слънце хвърля светли правоъгълници по чаршафите на тясното легло. Телевизорът е изключен. В къщата тегне тишина.
— Днес не е хапнал нищичко — шепне Дот, докато гледаме към леглото.