— Боли ли го?
— Не много. Бих му две инжекции.
— Ще поседя малко — казвам аз и пристъпвам към стола.
Тя излиза. Чувам я как хълца в коридорчето.
Нищо не подсказва, че Дони Рей е жив. Впивам поглед в гърдите му, дебна за леко надигане и отпускане, но не забелязвам нищо. Стаята притъмнява. Включвам малката лампа на масата до вратата и той помръдва. Отваря очи, после пак ги затваря.
Значи така умират хората без застраховка. В едно общество, разполагащо с безброй богати лекари, лъскави болници, най-модерна медицинска апаратура и куп Нобелови лауреати, изглежда просто възмутително, че оставяме Дони Рей Блек да линее до смърт без медицинска помощ.
Той можеше да бъде спасен. Според закона е бил точно под рехавия чадър на „Грейт Бенефит“, когато страшната болест се е загнездила в тялото му. Още в мига на диагнозата е попаднал под закрилата на полицата, за която родителите му са заплатили с честно спечелени пари. Според закона „Грейт Бенефит“ се задължава по договор да осигури необходимото лечение.
Надявам се в най-скоро време да срещна човека, виновен за тази смърт. Той може да е обикновен чиновник, изпълняващ чужди нареждания. Може да е вицепрезидент, който дава тези нареждания. В момента ми се иска да заснема Дони Рей и някой ден да връча снимката на онази противна личност.
Той кашля и пак се размърдва, сякаш иска да ми каже, че още е жив. Гася лампата и оставам да седя на тъмно.
Може да съм сам, безсилен, изплашен и неопитен, но въпреки всичко съм прав. Ако семейство Блек не спечели това дело, значи в системата няма и капка почтеност.
Нейде в далечината светва улична лампа и един заблуден лъч пронизва прозореца, за да падне върху гърдите на Дони Рей. Сега те се движат, леко потрепват нагоре-надолу. Мисля, че опитва да се събуди.
Не ми остава да седя дълго в тази стая. Гледам костеливото тяло, почти невидимо под чаршафите, и се заклевам да отмъстя.
33
Развявайки черната тога, един разгневен съдия се възкачва на своето място. Днес е ден за молби и предложения — безкрайна верига от кратки, отегчителни спорове по купища въпроси, свързани с десетки дела. Залата е препълнена с адвокати.
Ние минаваме първи, защото Киплър е ядосан. Аз подадох молба да ми се разреши взимане на показания от шестима служители на „Грейт Бенефит“ в Кливланд идния понеделник. Дръмонд възрази, като се позоваваше естествено на своя свещен съдебен график. Но не само той, а и всички посочени свидетели се оказаха прекалено заети. И шестимата!
Киплър уреди тристранен разговор по телефона с нас двамата и стана доста напечено, поне за защитата. Дръмонд наистина е сериозно зает с другото дело, дори изпрати график по факса за доказателство. Киплър щеше да премълчи, но го ядоса твърдението на Дръмонд, че по-рано от два месеца не можел да отдели три дни за пътуване до Кливланд. Освен това и шестимата служители били крайно заети и можело да минат месеци, преди да ги съберем на едно място.
Днес Киплър ни е повикал, за да сдъвче Дръмонд по най-официален начин — с отбелязване в протокола. Тъй като от четири дни насам не пропускам да се обадя на негова светлост, знам много добре какво предстои. Грозна картина. Едва ли ще имам възможност да взема думата.
— За протокола — крясва Киплър и отсреща в залата клонингите на Дръмонд забиват носове в бележниците. Днес са четирима. — По дело номер 214668, Блек срещу „Грейт Бенефит“, ищецът е подал молба за взимане на показания от официален представител на компанията заедно с още петима служители, насрочено за идния понеделник, 5 октомври, в Кливланд, щата Охайо. Не ни изненадват възраженията на защитата под претекст, че възникват проблеми със съдебните графици. Така ли е, мистър Дръмонд?
Дръмонд бавно се изправя.
— Да, сър. Своевременно връчих на съда копие от графика за предварителни процедури по дело във федерален съд, започващо в понеделник. Аз водя защитата.
Дръмонд и Киплър вече два пъти водиха люти спорове по този въпрос, но сега е важно да се протоколира.
— И кога ще ви бъде възможно да включите нещо в графика си? — пита Киплър с убийствен сарказъм.
Аз съм съвсем сам на масата. Дек го няма. На пейките зад гърба ми седят поне четирийсет адвокати и гледат как великият Лио Ф. Дръмонд бива сравнен със земята. Сигурно се питат кой съм — що за човек е това неизвестно хлапе, дето кара съдията да се сражава за него.
Дръмонд пристъпва от крак на крак.
— Ваша светлост, наистина съм претоварен. Може да минат…
— Ако не греша, казахте два месеца. Правилно ли съм чул?
Киплър се прави на потресен, че някакъв си адвокат може да бъде чак толкова зает.