Дек дълбоко скърби, че е изпуснал такава риба. Оут има великолепни правни проблеми. Колко хонорар може да се изкара от него…
Някакъв дребен чиновник от неустановена порода ме посреща в наказателната колония, след като бивам най-старателно претърсен от шкембест пазач с грамадни ръчища. Отвежда ме в едно помещение близо до входа на главната сграда. Стаята е квадратна, с видеокамери, монтирани високо горе в ъглите. Прозрачна преграда дели арестантите от техните гости. Ще разговаряме през мрежа. Нямам нищо против. Надявам се посещението да бъде съвсем кратко. След пет минути въвеждат Оут през отсрещната врата. Той е около четирийсетгодишен, очилат, късо подстриган, слаботелесен и облечен в тъмносин затворнически костюм. Оглежда ме внимателно, докато сяда пред мрежата. Пазачът излиза и оставаме насаме.
Пъхвам визитна картичка през процепа под мрежата.
— Името ми е Руди Бейлър. Адвокат.
Защо ли звучи толкова зловещо?
Той приема новината храбро, дори опитва да се усмихне. Някога този тип си е изкарвал хляба, обикаляйки от врата на врата, за да продава евтини застраховки на бедняците, тъй че макар и закъсал, си остава дружелюбна душа — тъкмо човек, който умее да те залъже със сладки приказки.
— Приятно ми е — казва той по навик. — Какво ви води насам?
— Ето това — отвръщам аз, вадейки от куфарчето си копие на документите по делото. Пъхвам папката през процепа. — Водя съдебен процес от името на бивши ваши клиенти.
— Кои? — пита той и оглежда първата страница.
— Дот и Бъди Блек.
— „Грейт Бенефит“, а? — промърморва той. Веднъж Дек ми обясни, че повечето от тия улични агенти работят с по няколко компании. — Може ли да го прочета?
— Разбира се. Посочен сте като ответник. Четете спокойно.
Говорът и движенията му са лениви. Тук не се хаби енергия. Чете съвсем бавно, неохотно прелиства страниците. Горкият образ. Преживял е развод, после банкрут, сега лежи за измама, а отгоре на всичко аз се домъквам да го съдя за десет милиона.
Но той изглежда невъзмутим. Приключва с четенето и слага папката на плота до себе си.
— Знаете, че съм обявил фалит и законът ме пази.
— Да, знам.
Всъщност не. Според съдебните данни той е подал заявление за процедура през март, два месеца преди мен, и срокът му изтича. Един стар фалит няма да го опази от бъдещо съдебно дирене, но в едно има право. Беден е като църковна мишка. Нищо не можем да му направим.
— Наложи се да ви включим като ответник, защото сте продали полицата.
— Да, знам. Просто си вършите работата.
— Точно така. Кога излизате?
— След осемнайсет дни. Защо?
Може би ще се наложи да дадете показания.
— Тук ли?
— Може би.
— За къде бързате? Нека първо изляза оттук, пък тогава да дам показания.
— Ще си помисля.
За него моето посещение е равносилно на кратък отпуск и той не бърза да се сбогува. Няколко минути си бъбрим за затворническия живот, после почвам да се озъртам към вратата.
Никога не съм бил на горния етаж в къщата на мис Бърди, но той се оказва също тъй прашен и мухлясал както долния. Отварям вратата на всяка стая, щраквам лампата, оглеждам набързо, после гася и затварям. Дюшемето в коридора скърца под краката ми. Тясна стълба води още по-нагоре, но се въздържам да тръгна по нея.
Къщата е много по-голяма, отколкото предполагах. И по-мрачна. Просто не мога да си представя как е живяла тук самичка. Обзема ме дълбоко чувство на вина, задето не прекарвах повече време с нея, не й правех компания за тъпите сериали, пренебрегвах блудкавото кафе и сандвичи с пуешко месо.
Както горе, така и долу няма помен от крадци. Заключвам вратата към задния двор. Колко странно, че я няма. Не помня присъствието й да ме е ободрявало, но все пак беше приятно да знам, че ако ми потрябва нещо, ще я намеря в голямата къща. Сега се чувствам самотен.
Спирам в кухнята и се заглеждам към телефона. Той е от старите, с кръгла шайба и аз едва не посягам да завъртя номера на Кели. Ако ми отговори, все ще измисля какво да й кажа. Ако е Клиф, ще затворя. Дори и да проследи обаждането, аз не живея тук.
Днес мислих за нея повече от вчера. Тази седмица — повече от миналата.
Трябва да я видя.
34
Дек ме откарва с пикапа си до автогарата. Ранно неделно утро. Времето е приятно и ясно, из въздуха се носи лека прохлада, пръв предвестник на идващата есен. Слава богу, за няколко месеца се разделяме с влажната жега. Мемфис е прекрасен град през октомври.
Двупосочен самолетен билет до Кливланд струва почти седемстотин долара. По наши сметки стая в евтин, но безопасен мотел ще е около четирийсет долара на вечер, а дневните ще са минимални, защото не ям много. Показанията се взимат по наша молба, тъй че всички разноски остават за нас. Най-евтината съдебна секретарка, която открих по телефона в Кливланд, взима сто долара на ден само за присъствие плюс по два долара на страница за протоколиране. А показания от сто страници съвсем не са рядкост. Бихме искали да ги заснемем с видеокамера, но не ни е по джоба.