Същото се отнася и до въздушния транспорт. Правната кантора на Руди Бейлър просто не може да си позволи самолетен билет до Кливланд. С тойотата няма начин да поема по магистралите. Ако закъсам някъде, показанията отиват по дяволите. Дек почти беше готов да предложи пикапа, но и на него нямам вяра за хиляда и петстотин километра.
Автобусите на „Грейхаунд“ са сигурни, макар и ужасно бавни. Така или иначе, в крайна сметка пристигат. Не е идеалното решение, но какво пък толкова? Нямам закъде да бързам. Ще погледам пейзажи. Ще спестим ценни средства. Изобщо, измислил съм цял куп оправдания.
Дек кара мълчаливо. Мисля, че малко се срамува, задето не можем да си позволим нещо по-добро. Освен това знае, че би трябвало да дойде и той. Там ще се сблъскам с враждебни свидетели и купища непознати документи, които трябва да се прегледат незабавно. Хубаво би било да имам край себе си сродна душа.
Сбогуваме се на паркинга до автогарата. Дек обещава да се грижи за кантората и да налови клиенти. Не се съмнявам, че ще опита. Той махва с ръка и подкарва към „Сейнт Питър“.
Никога не съм пътувал с „Грейхаунд“. Автогарата е малка, но чиста, препълнена с неделни пътници, повечето от които са стари негри. Намирам необходимото гише и закупувам резервирания билет. Той струва на моята фирма 139 долара.
В осем часа автобусът потегля и се отправя на запад, към Арканзас, после на север, към Сейнт Луис. Имам късмет — до мен не сяда никой.
Автобусът е почти пълен, празни са само три-четири седалки. По разписание трябва да стигнем до Сейнт Луис за шест часа, към седем вечерта да сме в Индианаполис, а към единайсет — в Кливланд. Това прави петнайсет часа друсане с автобуса. Показанията започват утре в девет сутринта.
Сигурен съм, че моите противници от „Брилянтин“ още спят; по някое време ще станат за сладка закуска, ще почетат вестник на двора, един-двама сигурно ще отидат на църква, после приятен обяд и една игра голф. Към пет следобед съпругите им ще ги откарат на аерогарата, където ще бъдат целунати за сбогом и настанени в първа класа. Час по-късно ще кацнат в Кливланд, където несъмнено някоя дребна риба от „Грейт Бенефит“ ще чака да ги откара в най-добрия хотел. След разкошна вечеря с коктейли и вино ще се съберат в лъскава заседателна зала и до късно ще кроят планове срещу мен. Още преди да съм се настанил в някой скапан мотел, те вече ще са в леглата — освежени и готови за война.
Сградата на „Грейт Бенефит“ се намира в изискан квартал на Кливланд, където някога са се заселвали белите бежанци от южните щати. Обяснявам на таксиметровия шофьор, че търся евтин мотел някъде наблизо и той веднага усеща къде да ме закара. Спира пред „Плаза Ин“. В съседство е ресторантът на Макдоналдс, отсреща има видеотека. Кварталът е оживен — стриптийз, закусвални, светлинни реклами, търговски центрове, евтини мотели. Наблизо трябва да има и пешеходна зона. Изглежда сравнително безопасно.
Свободни стаи се намират в изобилие и аз плащам трийсет и два долара в брой за една нощувка. Взимам разписка, както ми е заръчал Дек.
Две минути след полунощ се вмъквам в леглото, забивам поглед в тавана и между другото осъзнавам, че освен служителя от рецепцията никой на този свят не знае къде се намирам. Няма на кого да се обадя.
Естествено, не успявам да заспя.
Откакто започнах да ненавиждам „Грейт Бенефит“, често си представях седалището на фирмата. Виждах го като висока модерна сграда със стъклени стени, фонтан край главния вход, знамена, бронзови букви, изписващи названието и девиза на корпорацията. С две думи — всички символи на богатството и властта.
Не е точно така. Сградата се намира лесно, защото адресът е изписан с едри черни букви върху бетонната стена: Бейкър Гап Роуд 5500. Но името „Грейт Бенефит“ не се мярка никъде. Всъщност отвън не прави впечатление. Нито фонтани, нито знамена, просто грамадна пететажна плетеница от ъгловати сгради, които се сливат една с друга. Всичко е много модерно и невероятно грозно. Отвън стените са бели, със затъмнени стъкла.
За щастие главният вход е отбелязан и аз влизам в малко фоайе с няколко растения в пластмасови саксии край едната стена и любезна администраторка до другата. На главата й има кокетни слушалки, от които на сантиметри пред устните се спуска миниатюрен микрофон. Върху стената зад нея са изписани имената на три компании: „ПинКон Груп“, „Грийн Лейкс“ и „Грейт Бенефит“. Кой кого владее? Под името на всяка се мъдри по някой самодоволен бронзов девиз.