— Казвам се Руди Бейлър и имам среща с мистър Пол Мойър — любезно съобщавам аз.
— Момент, моля. — Тя натиска един бутон и изчаква за момент. Не престава да се усмихва. — Мистър Мойър, мистър Бейлър иска да ви види.
Кабинетът му трябва да е наблизо, защото след по-малко от минута той ме връхлита с ръкостискания и най-сърдечни поздрави. Завиваме зад ъгъла и тръгваме към някакъв асансьор. Мойър е млад, почти на моя възраст и непрекъснато говори, без да каже нищо съществено. Слизаме на четвъртия етаж и аз губя всякакво чувство за ориентация сред това архитектурно чудовище. На четвъртия етаж подовете са застлани с килими, осветлението е меко, по стените висят картини. Бъбрейки неуморно, Мойър ме повежда по коридора, отваря масивна врата и ме въвежда.
Добре дошъл в света на капитала. Оказваме се в необятна директорска зала с лъскава овална маса в средата и поне петдесет кресла около нея. Кожени кресла. Грамаден искрящ полилей виси само на два метра над средата на масата. В ъгъла отляво има барче. Отдясно — масичка на колелца с кафе, бисквити и понички. Около храната са се струпали съзаклятници — осем на брой, всички с черни костюми, бели ризи, раирани вратовръзки и черни обувки. Осем срещу един. Нервните тръпки из някои мои вътрешни органи се превръщат в истинско земетресение. Къде се скатава Киплър точно когато ми трябва? В момента дори присъствието на Дек би ми донесло известна утеха.
Четирима са моите скъпи приятели от „Брилянтин“. Още един познавам по лице от заседанията в Мемфис, другите трима са пълна загадка и лицата им стават безизразни, щом осъзнават, че съм пристигнал. За секунда спират да пият, дъвчат и разговарят. Просто ме гледат. Прекъснал съм много сериозен разговор.
Т. Пиърс Морхаус се опомня пръв.
— Заповядайте, Руди — казва той, но само защото така се налага.
Кимвам на Б. Дюи Клей Хил Трети, М. Алек Плънк Младши и Брандън Фулър Гроун, после се ръкувам с четиримата нови познати, докато Морхаус изстрелва едно след друго имена, които моментално забравям. Известната физиономия от престрелките при Киплър се оказва Джак Ъндърхол. Той е от юристите на „Грейт Бенефит“ и в случая са го определили за официален говорител на компанията.
Противниците изглеждат бодри и свежи, явно добре са си отспали след кратък полет и приятна вечеря. Дрехите им са изгладени и колосани, сякаш изобщо не са попадали в куфар. Аз съм омачкан, с кръвясали очи. Но сега не ми е до това.
Съдебният секретар пристига и Т. Пиърс ни подкарва към масата. Сочи тук и там, запазвайки централното място за свидетеля. От време на време спира и се чуди кого къде да сложи. Най-сетне измисля. Скромно заемам посоченото кресло и се опитвам да го придърпам по-близо до масата. Не е лесно, тая проклетия сигурно тежи цял тон. На три метра отсреща момчетата от „Грейт Бенефит“ разтварят куфарчетата си, правейки всичко възможно да вдигнат повече шум — тракат ключалки, скърцат с ципове, стоварват папки, ровят хартии. След секунди масата е отрупана с документи.
Четиримата от компанията стоят неуверено зад съдебната секретарка и чакат какво ще им нареди Т. Пиърс. След като най-сетне привършва с подреждането на бележници и документи, той казва:
— А сега, Руди, смятаме да започнем с показанията на нашия официален представител Джак Ъндърхол.
Предвидил съм нещо подобно и нямам намерение да приема.
— Не, май не е най-доброто — казвам аз малко нервно.
Отчаяно се мъча да изглеждам самоуверен въпреки чуждия терен и вражеското обкръжение. Имам няколко причини да не започвам с официалния представител между другото и защото точно това им се иска. Непрекъснато си повтарям, че тук аз командвам.
— Моля? — изненадва се Т. Пиърс.
— Чухте ме. Държа да започнем с Джаки Леманчик от отдел „Обезщетения“. Но най-напред искам папката.
Ядрото на всяко застрахователно дело е исковата папка — комплектът писма и документи, събрани от завеждащия отдела. При по-сериозни случаи исковата папка съдържа поразителна летопис на цял наниз от измами. Имам право на достъп до нея и трябваше да я получа преди десет дни. Дръмонд обяви, че нищо не знае, и каза, че клиентът се мотае. Киплър издаде недвусмислено съдебно нареждане папката да ме чака тук.
— Ние смятаме за най-добре да започнем с мистър Ъндърхол — безпомощно възразява Т. Пиърс.
— Не ме интересува какво смятате — отсичам аз, разигравайки най-дълбоко възмущение и тревога. Мога да си го позволя, защото съдията е мой човек. И нахално добавям: — Да се обадя ли на съдията?