— Вече бе изяснено, че полетът до Кливланд и обратно струва хиляда и триста долара, мистър Дръмонд. Точно това изисквам от клиента ви.
— На мистър Бейлър не му плащат на час — контраатакува Дръмонд.
— Твърдите ли, че той не цени времето си?
— Не.
Всъщност точно това иска да каже — че съм жалък уличен навлек и времето ми изобщо не може да се мери с неговото.
— В такъв случай ще му платите по двеста долара на час. И се благодарете, че не ви карам да го обезщетите за цялото време, прекарано в Кливланд.
Е, нямам късмет и това си е!
Дръмонд безсилно размахва ръце и се връща на място. Киплър свирепо го гледа отгоре. За няколко месеца вече се е прочул със своята ненавист към големите фирми. При други дела също не си е поплювал със санкциите и това вдигна доста шум из адвокатските среди. Вече го знаят, че бързо се пали.
— Нещо друго? — ръмжи той към защитата.
— Не, сър — високо се обаждам аз, за да ме забележат.
Съзаклятниците отсреща единодушно поклащат глави и Киплър размахва чукчето. Бързо събирам документите и се изнизвам от залата.
За вечеря хапвам сандвич с бекон при Дот. Слънцето бавно потъва зад дърветата в задния двор, където Бъди се е загнездил във форда и отказва да дойде на масата. Дот се оплаква, че напоследък прекарва там все повече време заради Дони Рей. На момчето му остават броени дни и Бъди има само един начин за борба — да се напива скришом в колата. Всяка сутрин отива да постои при сина си, обикновено излиза разплакан и после по цял ден не желае да види никого.
А и изобщо няма навика да влиза в къщата, щом са дошли чужди хора. Не възразявам. Дот също. Разговаряме за делото, за ходовете на „Грейт Бенефит“ и невероятната справедливост на съдията Тайрън Киплър, но тя е загубила интерес. Пламенната жена, която срещнах преди шест месеца в „Кипарисовите градини“, сякаш се е предала. Тогава искрено вярваше, че един адвокат — който и да било, дори аз — може да сплаши компания като „Грейт Бенефит“ и да я върне в правия път. Още имаше време за чудо. Сега всяка надежда е мъртва.
Дот никога няма да си прости за смъртта на Дони Рей. Много пъти ми е казвала, че е трябвало да хукне по адвокати още след първия отказ на „Грейт Бенефит“. Вместо това тя решила сама да праща писмата. Подозирам, че още при първата заплаха със съд, „Грейт Бенефит“ наистина щеше да отстъпи и да осигури лечението. Мисля така по две причини. Първо — те са виновни до немай-къде и много добре го разбират. И второ — предложиха споразумение за седемдесет и пет хиляди на мен, зеления новак. Те се боят. Адвокатите им треперят. Шефовете в Кливланд умират от страх.
Дот ми поднася нескафе без кофеин и излиза да нагледа съпруга си. С чаша в ръка отивам до стаята в дъното, където Дони Рей спи под чаршафите, сгушен на една страна. Единствената светлина идва от нощната лампа в ъгъла. Сядам до нея с гръб към отворения прозорец, от който долита прохлада. Кварталът е тих, стаята — безмълвна.
Завещанието му е съвсем простичко — само няколко реда, че оставя всичко на майка си. Съставих го преди седмица. Той не притежава нищо и завещанието е безполезно, но му помогна да се почувства по-добре. Вече планира и погребението си. Дот уреди нещата. Дони Рей иска да нося ковчега.
Взимам книгата, която чета на пресекулки вече от два месеца — дебел том с четири събрани романа. Издадена е преди трийсет години, други почти не се намират в къщата. Оставям я на едно и също място и чета по няколко странички при всяко посещение.
Дони Рей пъшка и се раздвижва. Чудя се какво ли ще стане, когато някоя сутрин Дот влезе и открие, че е заспал завинаги.
Сега тя ни оставя сами. Чувам я да мие чинии. Бъди май вече се е прибрал. Чета около час, хвърляйки от време на време поглед към Дони Рей. Ако се събуди, ще поговорим, може да включа телевизора. Както поиска.
От хола долита непознат глас, после някой почуква. Вратата бавно се открехва и минават няколко секунди, преди да разпозная младия мъж на прага. Доктор Корд е дошъл на домашно посещение. Ръкуваме се и тихо разменяме няколко думи край леглото, после се отдръпваме към прозореца.
— Просто минавах — шепне той, сякаш всеки ден отива на работа през този квартал.
— Заповядайте — соча аз единствения свободен стол.
Сядаме с гръб към прозореца, коляно до коляно, и гледаме умиращото момче в леглото само на два метра от нас.
— Откога сте тук? — пита Корд.
— От около два часа. Вечерях с Дот.
— Той събуди ли се?
— Не.
Седим в полумрака и лекият ветрец облъхва вратовете ни. Живеем по часовник, но сега времето сякаш е спряло.