— Не подписвайте, мис Бърди.
— И още нещо. Вчера Делбърт… олеле, някой идва. Трябва да свършвам.
Телефонът изщраква. Представям си как Джун пердаши мис Бърди с кожен каиш заради тайното обаждане.
Не приемам този разговор на сериозно. Всъщност нещата са почти смешни. Ако мис Бърди поиска да се прибере, ще й помогна.
След малко заспивам.
36
Набирам номера на наказателната колония и питам за дамата, с която разговарях при предишното посещение. Според правилника всички срещи се уговарят с нея. Искам да посетя Оут още веднъж преди взимането на показания.
Чувам я как трака на машина.
— Боби Оут вече не е тук — казва тя.
— Какво?
— Беше освободен преди три дни.
— Той каза, че му остават осемнайсет дни. Беше преди седмица.
— Съжалявам. Замина си.
— Къде отиде? — замаяно питам аз.
— Сигурно се шегувате — отвръща тя и затваря телефона.
Оут е на свобода. Изигра ме. Имахме невероятен късмет, че го открихме, а сега отново е в неизвестност.
В неделя сутрин най-сетне идва обаждането, от което се боях. Седя в задното дворче като истински баровец, пия кафе, чета неделния вестник и се наслаждавам на чудесния ден. Дот се обажда да ми каже, че го е открила преди час. Снощи заспал и повече не се събудил.
Гласът й леко трепери, но личи, че се владее. Говорим още малко и аз усещам как гърлото ми пресъхва, а очите ми се навлажняват. Дот сякаш е облекчена.
— Там му е по-добре — повтаря тя.
Казвам й колко ми е мъчно и обещавам да намина следобед.
Пресичам задния двор, подпирам се на дъба до хамака и избърсвам сълзите от бузите си. После сядам на ръба на хамака с клюмнала глава и изричам последната от многобройните си молитви за Дони Рей.
Обаждам се в дома на Киплър да му съобщя скръбната вест. Погребението ще бъде утре в два следобед и това създава затруднения. Разпитът на свидетелите започва от девет сутринта и ще трае почти цяла седмица. Сигурен съм, че шефовете от Кливланд вече са в града, вероятно седят при Дръмонд и репетират пред видеокамера. Това е тъкмо в негов стил.
Киплър ми заръчва все пак да се явя в девет, останалото било негова работа. Казвам му, че съм готов. И как да не бъда? Написал съм на машина всички възможни въпроси за всички свидетели, а и негова светлост подхвърли някои идеи. Дек също ги прегледа.
Киплър намеква, че може да отложи утрешните показания, защото имал две важни дела.
Както рече. В момента ми е все едно.
Когато пристигам, вече целият квартал е в траур. Улицата и алеята са препълнени със спрели коли. Старци се тълпят из двора и по верандата. Усмихвам се, кимам и бавно си пробивам път през тълпата. Заварвам Дот в кухнята, до хладилника. Къщата гъмжи от народ. Масата и кухненският плот са отрупани с кейкове, тенджери и пържени пилета.
Двамата се прегръщаме леко. Опитвам се да изразя цялото си съчувствие в няколкото стандартни думи, а тя ми благодари, че съм дошъл. Очите й са зачервени, но усещам, че вече е уморена от плач. Тя махва разсеяно към храната и ми казва да взема каквото си харесам. Оставям я с група възрастни жени от квартала.
Изведнъж ме обзема глад. Слагам си в голяма картонена чинийка пилешко, пържен фасул и зелева салата, после излизам в задното дворче да хапна на спокойствие. Слава богу, Бъди не е в колата. Дот сигурно го е заключила в спалнята, за да не я излага.
След малко към мен пристъпва младеж, който ми се струва странно познат.
— Аз съм Рон Блек — казва той, сядайки на съседния стол. — Близнакът.
Той е строен и мускулест, не много висок. Държи кутия безалкохолно питие.
— Приятно ми е — отвръщам аз.
— Значи вие сте адвокатът.
— Аз съм. Руди Бейлър. Моите съболезнования.
Винаги ми е правило впечатление колко рядко се говори за него. Той се прибрал за известно време след гимназията, после отпътувал надалече и почти не поддържал връзка със семейството. Донякъде го разбирам.
Рон не е от приказливите. Изреченията му са кратки и насечени, но в крайна сметка стигаме до темата за присаждането. Той потвърждава онова, в което и бездруго вярвам — бил е готов да стане дарител на костен мозък, за да спаси брат си, след като узнал от доктор Корд, че тъканите съвпадат напълно. Обяснявам му, че след няколко месеца ще трябва да обясни това пред съда, и той казва, че ще го стори на драго сърце. Задава няколко въпроса за делото, но не проявява любопитство относно парите.
Сигурен съм, че скърби, но умело прикрива болката. Открехвам вратичка към детството им с надеждата да открия топли спомени за пакости и номера, каквито навярно са правили като всички близнаци. Напразно. Той е израснал тук, в този квартал, но явно не иска да се връща към миналото.