Погребението е утре в два. Обзалагам се, че около пет Рон Блек вече ще лети за Хюстън.
Тълпата оредява, топи се, но храната остава. Изяждам две парчета шоколадов кейк, докато Рон пие топла газирана вода. След два часа не издържам и се сбогувам.
В понеделник около Лио Ф. Дръмонд се е струпала цяла тълпа мрачни мъже в черни костюми.
Готов съм. Грохнал, изплашен, разтреперан, но въпросите са написани и чакат. Дори и да умирам, пак ще намеря сили да ги прочета и да настоявам за отговор.
Забавно е да гледам как големите клечки се гърчат от страх. Мога само да си представя колко псувни са изръсили по Дръмонд, по мен, по Киплър, по адвокатите като цяло и това дело в частност, когато са узнали, че днес трябва да цъфнат тук в пакет и не само да дават показания, но и да чакат дни наред, докато приключа с тях.
Киплър заема мястото си и обявява нашето дело. Предвидено е да взимаме показания в съседната зала, която тази седмица ще бъде свободна — наблизо, та от време на време негова светлост да проверява дали Дръмонд се държи прилично.
Сядам отдясно. Четирите момчета от „Брилянтин“ се настаняват отляво.
— Извън протокола — казва Киплър на секретарката. Значи ще говорим неофициално. — Мистър Дръмонд, знаете ли, че Дони Рей Блек почина вчера сутринта?
— Не, сър — сдържано отговаря Дръмонд. — Много съжалявам.
— Погребват го днес следобед и това създава известни затруднения. Мистър Бейлър е помолен да носи ковчега. Всъщност в момента би трябвало да е при семейството.
Дръмонд стои прав. Поглежда мен, после Киплър.
— Ще отложим взимането на показания. Доведете хората си тук идния понеделник по същото време.
Киплър млъква и свирепо се втренчва в Дръмонд, очаквайки отговор.
Петимата големци от „Грейт Бенефит“ ще бъдат принудени да кроят и прекрояват цялата си напрегната дейност, за да пристигнат в Мемфис другата седмица.
— Защо да не почнем утре, ваша светлост? — замаяно пита Дръмонд. Въпросът е напълно логичен.
— В този съд аз решавам, мистър Дръмонд. Аз ръководя предварителните заседания и определено възнамерявам да ръководя процеса.
— Но ваша светлост, моля ви, без да ви засягам, бих искал да кажа, че вашето присъствие не е необходимо при взимането на показания. Тия петима джентълмени се пребориха с много големи трудности, за да дойдат. Идната седмица може да се окаже невъзможно.
Киплър очаква точно това.
— О, ще дойдат, мистър Дръмонд. Ще бъдат тук точно в девет сутринта идния понеделник.
— Е, при цялото ми уважение към съда, смятам това за непочтено.
— Непочтено ли? Можехте да приключите с показанията още преди две седмици в Кливланд, мистър Дръмонд. Но вашият клиент реши да хитрува.
По тия въпроси съдията разполага с неограничена власт и няма път за обжалване. Киплър наказва Дръмонд и „Грейт Бенефит“. Според моето скромно мнение, малко прекалява. Но само след няколко месеца предстои процес и той иска да се наложи. Обяснява на славния адвокат, че в съда се слуша думата на негова светлост.
Не възразявам.
Дони Рей Блек ще намери вечен покой зад една малка селска църква, на няколко километра северно от Мемфис. Тъй като съм между осемте носачи, трябва да стоя зад столовете на семейството. Времето е прохладно, облачно — ден като за погребение.
За последен път бях на погребение, когато почина баща ми, и отчаяно се мъча да не мисля за това.
Тълпата се сбира под платнището на червения навес, докато младият свещеник чете редове от Библията. Взираме се в сивия ковчег, отрупан с цветя. Чувам как Дот тихичко хълца. Бъди е седнал до Рон. Гледам настрани, мъча се мислено да напусна това място и да си припомня нещо приятно.
Когато се връщам в кантората, Дек е на път да припадне от нерви. Неговият приятел, частният детектив Бъч, седи на масата и мърда мускули под стегнатото си поло. Той е нечистоплътен червендалест тип с каубойски ботуши — типичен кръчмарски побойник. Дек набързо ни запознава, представя Бъч за клиент, после ми връчва бележник, върху който е изписано с черен флумастер: „Продължавай да говориш за дреболии, бива ли?“
— Как беше? — пита Дек и ме повежда за ръка към Бъч.
— Погребение като погребение — казвам аз, гледайки объркано двамата.
— Как е семейството? — продължава Дек.
— Справят се криво-ляво.
Бъч бързо развинтва телефонната слушалка и сочи вътре.
— Мисля, че за горкото момче така е по-добре, прав ли съм? — казва Дек, докато надничам в слушалката.
Бъч почти допира пръст до нещо черно и кръгличко, лепнато от вътрешната страна. Гледам като хипнотизиран.
— Не мислиш ли, че така е по-добре за горкото момче? — високо повтаря Дек и ме ръчка в ребрата.
— Ами да, прав си. Така е по-добре. Тъжна работа…
Гледаме как Бъч ловко завинтва капачката, после се обръща към мен и свива рамене, сякаш съм съвсем наясно какво да правим сега.
— Да пийнем някъде по кафе — предлага Дек.
— Добра идея — казвам аз, а стомахът ми се свива на топка.
Пред входа спирам и ги поглеждам.
— Какво става, по дяволите?
— Да се разтъпчем натам — махва с ръка Дек.
На две пресечки от кантората има кафене и ние безмълвно потегляме към него. Укриваме се в ъгъла, като че ни дебнат наемни убийци.
Историята е проста. След изчезването на Брузър и Принс двамата с Дек се бояхме от федералните агенти. Очаквахме ги поне да нахълтат и да ни разпитат. Много пъти сме говорили за това, но без мое знание Дек се съветвал и с Бъч. Лично аз не бих му се доверил.
Преди час Бъч наминал в кантората и Дек го помолил да хвърли едно око на телефоните. Бъч признава, че не разбира много от подслушвателни устройства, но е виждал това-онова. Лесно се забелязвали. Открил еднакви машинки и в трите телефона. Канели се да потърсят и други микрофони, но решили да ме изчакат.
— И други микрофони ли? — питам аз.
— Да, микрофончета из кантората, за да засекат каквото не се казва по телефона — обяснява Бъч. — Проста работа. Трябва само да минем всички стаи под лупа.
Дек се тресе като лист. Питам се дали не е разговарял с Брузър по нашите телефони.
— И ако намерим още? — питам аз.
Кафето стои недокоснато на масата.
— По закон имате право да ги махнете — казва Бъч. — Или пък да внимавате какво говорите.
— Добре де, махаме ги. А после?
— Тогава ченгетата ще разберат, че сте ги открили. Ще станат още по-бдителни, сигурно ще подсилят другите форми на наблюдение. Според мен най-добре да се правите на разсеяни.
— Лесно ти е на теб.
Дек бърше потта от челото си и не смее да ме погледне. Много съм нервен.
— Познаваш ли Брузър Стоун? — обръщам се аз към Бъч.
— Естествено. Работил съм за него.
Не ме изненадва.
— Добре — кимвам аз и поглеждам Дек. — Разговарял ли си с Брузър по нашите телефони?
— Не — отвръща той. — Не съм разговарял с Брузър, откакто изчезна.
С тая лъжа ми намеква да си затварям устата пред Бъч.
— Бих искал да знам дали има още микрофони качвам аз на Бъч. — Нали разбираш, да знам какво чуват.
— Ще трябва да преровим цялата кантора.
— Хайде тогава.
— Дадено. Започваме с масите, бюрата и столовете. Надничаме в кошчетата, книгите, часовниците, машинките за телбод — навсякъде. Тия дяволии може да са по-ситни от стафида.
— Могат ли да усетят, че търсим? — пита Дек, примрял от страх.
— Не. Вие двамата си приказвайте както винаги. Аз Ще си трая и няма да разберат, че съм там. Ако откриете нещо, сигнализирайте с жестове.
Отнасяме кафето в кантората, която изведнъж е станала мрачна и зловеща. Двамата с Дек повеждаме скучен разговор за случая с Дерик Доугън, докато тихичко преобръщаме маси и столове. Всеки здравомислещ подслушвач би усетил, че не сме наред и прикриваме нещо.
Лазим на четири крака. Ровим из кошчетата, прелистваме папки. Надничаме зад парното, опипваме дюшемето. За пръв път съм благодарен, че имаме толкова малко мебели.
Четири часа ровим без никакъв резултат. Осквернени са само телефоните. Отвеждаме Бъч да хапнем спагети в близкото бистро.