В този момент съм готов да го удавя в капка вода. Би било лесно. И неразумно. Лъфкин ще се яви пред съда, тъй че е най-добре да запазя разпита за тогава. Някои адвокати обичат да си изпробват оръжията предварително, но въпреки скромния си опит имам благоразумието да запазя каймака за съдебните заседатели. Прочетох го в някаква книжка. Освен това Джонатан Лейк прилага същата тактика.
Кърмит Олди, вицепрезидент по гаранциите, е още по-мрачен и мълчалив от Лъфкин. Отдел „Гаранции“ приема заявката от агента, проучва я и накрая взима решение дали да издаде полица. Това е мудна и неблагодарна канцеларска работа — тъкмо като за Олди. След два часа го пускам да си върви по живо по здраво.
Брадфорд Барне е вицепрезидент по административните въпроси и губя почти цял час, докато разбера с какво точно се занимава. Вече е сряда сутрин. Повдига ми се от тия хора. Призлява ми да гледам отсреща все същите типове от „Брилянтин“ с гадните им черни костюми и еднакви високомерни усмивки, дето вече месеци наред не слизат от лицата им. Дори секретарката съм намразил. Барне е чистичък — ни чул, ни видял. Аз го гоня, той се провира между капките. Няма да го призова за делото — безполезен е.
В сряда следобед повиквам последния свидетел — главният експерт Ричард Пелрод, който е подписал поне две от писмата до семейство Блек. Той виси в коридора от понеделник сутринта, тъй че ме мрази и в червата. Още от първите въпроси почва да се зъби и това ме ободрява. Показвам му писмените откази и нагазваме в мътни води. Според него и според сегашното официално мнение на „Грейт Бенефит“ присаждането на костен мозък е все още неизяснен медицински експеримент и не може да се приема сериозно като лечебен метод. Но веднъж вече е отказал под претекст, че Дони Рей бил укрил предшестващо обстоятелство. Той веднага прехвърля вината на някой друг, било просто недоглеждане. Решавам да поизмъча този лъжлив негодник. Придърпвам купчинка документи и заедно ги преглеждаме един по един. Карам го да обяснява най-подробно и да поема отговорност. В края на краищата, негово задължение е било да контролира Джаки Леманчик, която, естествено, не е сред нас. Според него била се върнала но родните си места, нейде из южните области на Индиана. Периодично задавам конкретни въпроси за нейното уволнение и това го държи на тръни. Нови документи. Ново прехвърляне на вината. Аз съм безмилостен. Мога да питам каквото си искам и когато си искам, а той дори не знае откъде ще го ударя. След четири часа непрекъснат обстрел Пелрод моли за почивка.
Довършвам Пелрод около седем и половина и показанията приключват. Три дни, общо седемнайсет часа, вероятно хиляда страници протокол. Както всички останали документи, и тях ще трябва да ги изчета десетина пъти.
Докато славните момчета прибират папки по куфарите, Лио Ф. Дръмонд ме дръпва настрани.
— Добра работа, Руди — тихо казва той, сякаш наистина е впечатлен от моето представяне, но не иска да се разчуе.
— Благодаря.
Дръмонд въздъхва. Грохнали сме и ни е втръснало да се гледаме.
— И какво ни остана сега? — пита той.
— От моя страна нищо — казвам аз, защото наистина не ми идва наум кого още да разпитам.
— А доктор Корд?
— Той ще се яви на процеса.
Това е изненада. Дръмонд ме оглежда внимателно и вероятно се чуди откъде имам пари да докарам жив доктор в съда.
— Сигурно и ние ще го призовем — казва той.
— Пет стотачки на час.
— Да, знам. Слушай, Руди, дали да не пийнем по нещо? Искам да обсъдим един въпрос.
— Какъв?
В момента не виждам нищо по-неприятно от идеята да се черпя с Дръмонд.
— Делови. За евентуално споразумение. Можеш ли да наминеш в кантората ми, да речем, след петнайсет минути. Нали знаеш, тук е, зад ъгъла.
Думата „споразумение“ звучи доста приятно. Освен това открай време ми се ще да видя тая прословута кантора.
— Но само за малко — казвам аз, като че имам среща поне с десетина богати красавици.
— Разбира се. Да вървим.
Казвам на Дек да ме чака на ъгъла и тръгвам след Дръмонд към най-високата сграда в Мемфис. В асансьора до четвъртия етаж разговаряме за времето. Кантората блести от мрамор и месинг, претъпкана е с народ въпреки късния час. Елегантна малка фабрика. Оглеждам се за стария си познайник Лойд Бек, мошеника от „Броднакс и Спиър“, и се надявам да не цъфне отнякъде.
Кабинетът на Дръмонд е изискан, но не прекалено голям. Това е сградата с най-висок наем и пространството се използва рационално.