И двамата мълчим. После на екрана се появява нова сцена и аз отново поемам дъх.
— Кога започна в магазина? — питам аз.
— Преди две седмици. Трябват ми пари за Коледа.
Сигурно ще изкара повече от мен дотогава.
— Той пуска ли те на работа?
— Не ми се говори за него.
— За какво да си говорим тогава?
— Кажи нещо за кантората.
— Много работа. През февруари имаме голям процес.
— Значи нещата ти вървят?
— Борим се, но бизнесът се развива добре. Адвокатите обикновено умират от глад, но пък после, ако направят удар, падат много пари.
— А ако не направят?
— Ами гладуват си. Дай да не си говорим за адвокатите.
— Добре. Клиф иска бебе.
— Това какво ще реши?
— Не знам.
— Не го прави, Кели — изричам със страст, която ме изненадва. Впивам поглед в нея и стисвам дланта й.
Защо, по дяволите, седя в някакво кино и държа ръката на една омъжена жена? Това е въпросът. Ами ако изведнъж Клиф се появи и ме спипа как се прегръщам с жена му? Кого от двама ни ще убие първо?
— Каза ми да не взимам вече хапчета.
— А ти спря ли?
— Не. Но се страхувам какво ще стане, ако не забременея. Едно време беше лесно, ако си спомняш.
— Става дума за твоето тяло.
— Да, ама той го иска през цялото време. Станал е просто сексманиак.
— Виж, хайде да говорим за нещо друго, а?
— Добре. Май вече няма за какво.
— Като че ли си права.
Пускаме си ръцете и няколко минути се взираме в екрана. Кели бавно се обръща и се обляга на лакът. Лицата ни почти се допират.
— Исках просто да те видя, Руди — прошепва тя.
— Щастлива ли си? — Докосвам бузата й с длан. Как ли би могла да бъде щастлива?
— Не, не съм — поклаща глава тя.
— Какво да направя за теб?
— Нищо — прехапва устни тя и виждам влага в очите й.
— Ти трябва да решиш — казвам аз.
— Така ли?
— Или подаваш молба за развод, или забравяш за мен.
— Мислех, че си ми приятел.
— И аз така мислех. Но не съм. Става дума за нещо повече, и двамата го знаем.
Продължаваме да се взираме в екрана.
— Трябва да вървя — казва тя. — Почивката ми почти свърши. Извинявай, че те обезпокоих.
— Не си ме обезпокоила, Кели. Радвам се да те видя. Ала няма да се крия повече така. Или подаваш молба за развод, или преставаме да се виждаме.
— Но аз не мога да те забравя ей тъй.
— Тогава подай молбата. Можем да го направим още утре. Ще ти помогна да се отървеш от този грубиян и тогава ще се позабавляваме.
Тя се навежда, целува ме лекичко по бузата и изчезва.
Без да се консултира с мен, Дек измъква телефона си от кантората и отива при Бъч, след което двамата го занасят на някакъв техен познат, който някога е работил за военните. Според него подслушвателното устройство, монтирано в нашите апарати, не прилича на джунджуриите, използвани от ФБР и другите правителствени агенции. Произведено е в Чехословакия, средна хубост като качество, и подхранва предавател, разположен някъде наблизо. Почти е сигурен, че не е сложено от полицията или от ФБР.
Това ми се докладва, докато си пием кафето седмица преди Деня на благодарността.
— Някой друг ни подслушва — заявява нервно Дек.
Толкова съм изумен, че изобщо не реагирам.
— Кой, по дяволите, би могъл да е? — пита Бъч.
— Откъде да знам? — озъбвам се аз. Това момче няма защо да задава въпроси. Само да се махне и ще вдигна луд скандал на Дек, че го е замесил в нашите работи. Хвърлям студен поглед на моя партньор, който извръща глава и се свива на стола. Чака да го ударят.
— Да знаеш, не са от ФБР-то — заявява самоуверено Бъч.
— Благодаря за сведението.
Плащаме кафето и се връщаме в офиса. Бъч проверява отново телефоните, просто за всеки случай. Да не би някой да е заврял пак нещо.
Въпросът е: Кой подслушва?
Влизам в стаята и заключвам вратата. Чудя се как да си убия времето, докато Бъч се махне. В главата ми се оформя невероятен план. Накрая Дек почуква. Едва го чувам.
Обсъждаме внимателно новата ми идейка. Дек се отправя към съда. Трийсет минути по-късно се обажда и ми съобщава някакви сведения за измислени клиенти.
— Само питам — казва той — дали нямаш нужда от нещо от центъра.
Говорим си няколко минути за едно-друго, после аз казвам:
— Я познай, кой е готов на споразумение от нашите?
— Кой бе?
— Дот Блек.
— Дот Блек ли? — Изумлението му звучи леко фалшиво. Дек не е от най-добрите актьори.
— Да. Тая сутрин прескочих до тях. Занесох й плодов кейк. Каза ми, че няма сили да издържи процеса и че веднага ще се съгласи на споразумение.
— И колко иска?
— Щяла да се задоволи със сто и шейсет. Била мислила по въпроса и тъй като най-добрата им оферта е сто и петдесет, тя смята, че едва ли не ще постигне някаква победа, като им измъкне повече от предложеното. Мисли си, че е голям играч. Опитах се да й обясня някои неща, но знаеш колко е дръпната.