— Не го прави, Руди. Това дело струва милиони.
— Знам. Киплър, смята, че ще получим огромно обезщетение, но сам знаеш, от морална гледна точка съм длъжен да се обърна към Дръмонд и да се опитам да постигна споразумение. Това иска клиентката ми.
— Не го прави. Сто и шейсет са просто трохички. — Дек звучи направо убедително и аз се ухилвам. Просто го виждам как чука по калкулатора, за да изчисли своя процент от сто и шейсетте хиляди долара.
— Мислиш ли, че ще платят сто и шейсет? — питам аз.
— Не знам. Останах с впечатлението, че сто и петдесет е максимумът. Но никога не съм искал нещо повече. Ако „Грейт Бенефит“ са готови да платят сто и петдесет хиляди, за да приключат с това дело, ще ни хвърлят и сто и шейсет, само и само да се свърши.
— Хайде да го обсъдим, като дойда — казва той.
— Готово. — Затваряме и след половин час Дек седи срещу мен в кантората.
В девет без пет на другия ден телефонът звъни. Дек вдига слушалката в стаята си, после тича при мен.
— Дръмонд се обажда.
Нашата скромна фирма се отпусна и закупи касетофон за четирийсет долара от близкия магазин. Сега той е свързан с телефона ми. Искрено се надяваме да не повреди подслушвателното устройство. Бъч каза, че според него не би трябвало да има проблеми.
— Ало — вдигам слушалката аз. Опитвам се гласът ми да не трепери от нерви и притеснение.
— Руди, обажда се Лио Дръмонд — чувам аз топъл глас. — Как си?
Ако спазвам моралния кодекс, би трябвало сега да му кажа, че касетофонът е включен и да му дам възможност да реагира. Но по очевидни причини Дек и аз решихме да не правим това. Просто няма да свърши работа. Какво означава етика между партньори?
— Добре съм, мистър Дръмонд. Вие как сте?
— И аз съм добре. Слушай, трябва да уточним с теб датата за становището на доктор Корд. Говорих със секретарката му. Какво ще кажеш за дванайсети декември? В кабинета му, естествено. В десет сутринта.
Изявлението на доктор Корд ще е последното по мое мнение, освен ако Дръмонд не измисли още нещо или някой, свързан, тъй или иначе, с делото. И все пак е доста странно, че въобще се обажда предварително и ме пита за мнение.
— Нямам нищо против — казвам аз. Дек се взира напрегнато в мен.
— Чудесно. Не би трябвало да отнеме много време. Ами да, при петстотин долара на час. Отвратително, нали?
Я ни вижте сега — първи приятелчета. Ние, адвокатите, срещу ония ужасни доктори.
— Наистина отвратително.
— Да, да, хм… даа, Руди, знаеш ли какво всъщност искат клиентите ми?
— Какво?
— Ами не им се ще да затрият една цяла седмица в Мемфис, за да участват в този процес. Моите хора са началници, знаеш, хора с много пари, много самочувствие и важни служби. Искат предварително споразумение, Руди, и са ми поръчали да предам това. В момента просто си говорим как да го постигнем, разбираш, нали? Не става дума за поемане на отговорност или признаване на каквото и да било.
— Разбирам — намигам аз на Дек.
— Вашият експерт казва, че стойността на трансплантацията на костен мозък е между сто и петдесет и двеста хиляди, и ние не желаем да оспорваме тези цифри. Ако приемем, и то съвсем хипотетично, че моят клиент всъщност носи отговорност за трансплантацията. Да речем, че е била включена в застраховката, само хипотетично, разбираш, нали? Тогава моят клиент би трябвало да плати някъде към сто седемдесет и пет хиляди.
— Щом казваш.
— Тогава предлагаме същата сума, за да постигнем споразумение още сега. Сто седемдесет и пет хиляди. И никакви процеси! След седмица имаш чека.
— Няма да стане.
— Слушай ме добре, Руди! Никакви пари не могат да върнат момчето обратно. Вразуми си клиентката. Струва ми се, че тя иска да се споразумеем. Идва време, когато един адвокат трябва да се държи като професионалист и да вземе нещата в свои ръце. Оная нещастница няма представа какво ще й се случи на процеса.
— Ще поговоря с нея.
— Обади й се веднага. Ще те изчакам един час тук. Позвъни й.
Гаднярът сигурно е вързал микрофона за телефона си. И ще пукне от кеф да подслушва разговора ми с нея.
— Ще ви се обадя, мистър Дръмонд. Приятен ден.
Затварям, превъртам лентата на касетофона и пускам записа.
Дек се обляга назад на стола, отваря уста и четирите му зъба блясват срещу мен.
— Те са ни подслушвали телефоните — заявява той изумено.
И двамата се взираме в касетофона, като че само той може да обясни случилото се. Няколко секунди съм буквално парализиран. Нищо не помръдва. Нищо не е в ред. Телефонът звъни, но никой не посяга да го вдигне. Ужасяваме се от него. Поне за момента.