— Май трябва да кажем на Киплър — обаждам се аз накрая. Всяка дума ми коства адско усилие.
— Не съм убеден — сваля очилата си Дек и разтърква очи.
— Защо не?
— Дай да помислим. Знаем, или поне така си мислим, че Дръмонд или клиентите му са поставили подслушвателни устройства в телефоните ни. Дръмонд сто на сто е в играта, защото току-що го хванахме. Но няма никакъв начин да докажем, няма как да го сгащим.
— Ще отрича до дупка.
— Точно така. И какво ще направи Киплър? Ще го обвини без солидни доказателства? Ще му разгони фамилията в съдебната зала?
— Той вече свикна.
— И това няма да има никакъв ефект върху делото. Не можеш да кажеш на съдебните заседатели, че мистър Дръмонд и неговите клиенти са играли някакви мръсни игрички по време на процеса.
Известно време продължаваме да се взираме в касетофона, като се мъчим да смелим всичко това и да намерим някакъв път в мъглата. В часовете по етика миналата година учихме за някакъв адвокат, който бил жестоко наказан, задето записал тайно разговора си с друг адвокат. Виновен съм, но малкото ми прегрешение бледнее в сравнение с отвратителното деяние на Дръмонд. Бедата е, че и аз може да пострадам, ако предоставя на съда този запис. Дръмонд тъй и няма да бъде осъден, защото никой не ще може да го обвини за това. До каква степен е участвал той лично? Негово ли е било предложението да се подслушват телефоните? Или просто е използвал крадена информация, предоставена му от клиента?
Никога няма да узнаем. Пък и какво значение има? Той си знае.
— Можем да се възползваме от подслушването — казвам аз.
— Тъкмо това си мислех.
— Но трябва да внимаваме да не събудим подозренията им.
— Слушай, дай да го запазим за процеса. Да изчакаме подходящия момент и да наврем тия кретени където им е мястото.
И двамата почваме да се хилим. Доволно.
Изчаквам два дни и се обаждам на Дръмонд с тъжната новина, че моята клиентка не иска мръсните му пари. Държи се малко странно, споделям с него аз. Единия ден казва, че се страхува от процеса, на другия пък иска отмъщение в съдебната зала. В момента е на вълна да се бори.
Той не подозира нищо. Подхваща познатата си песен, заплашва, че няма да й се плати нищо и че процесът ще продължи до безкрай. Сигурен съм, че това звучи достатъчно убедително за ония типове в Кливланд. Чудя се колко ли време им отнема да прослушат всичките записи.
Парите трябва да се вземат. Дот и Бъди ще получат чисто сто хиляди и отгоре, а те едва ли биха могли някога да похарчат толкова мангизи. Адвокатът им ще получи близо шейсет хилядарки, което е доста солидна сумичка. Но парите не означават нищо за семейство Блек. Нали никога не са ги имали. И сега не мечтаят да станат богати. Дот просто иска някъде официално да бъде записано какво е направила „Грейт Бенефит“ с нейния син. Иска присъда, която да обяви, че тя е била права, че Дони Рей е умрял, понеже застрахователната компания „Грейт Бенефит“ го е убила.
Що се отнася до мен, аз съм изненадан от способността си да плюя на парите. Съблазнително е, вярно, но не чак толкова. Не умирам от глад. Млад съм. Ще има и други дела.
Убеден съм в едно: щом от застрахователната компания са се уплашили толкова, че да подслушват телефоните ми, значи има какво да крият. И макар че се притеснявам, неволно мечтая за процеса.
Букър и Шарлийн ме канят на вечеря за Деня на благодарността. Заедно със семейство Кейн. Баба му живее в малка къщичка в Южен Мемфис и явно цяла седмица готви за празника. Навън е студено и влажно и затова цял следобед седим вътре. Присъстват поне петдесет души на възраст от шест месеца до осемдесет години и аз съм единственият бял. Ядем в продължение на часове, после мъжете се скупчват около телевизора в хола да гледат спортните предавания. Букър и аз си изяждаме тортата в гаража. Чашите с кафето слагаме на багажника. Потропваме с крака от студ, той ме разпитва за гаджетата и аз го уверявам, че такива в момента няма. А бизнесът върви добре. Той работи денонощно. Шарлийн иска още едно дете, но как точно би могла да забременее? Него никога го няма.
Така са големите адвокати.
39
Знаехме какво ще дойде но пощата. И все пак при звука на тежките стъпки отвън сърцето ми подскача. Дек нахлува в стаята и размахва плика.
— Ето го! Ето го! Богати сме! — Той отваря плика, изважда внимателно чека и го поставя със страхопочитание на бюрото ми. Гледаме го с възхита. Двайсет и пет хиляди долара от „Стейт Фарм“. Коледа е!