Тъй като Дерик Доугън е още с патерици, потегляме към дома му с цялата документация. Момчето подписва където му кажем. Разпределяме парите. Той получава точно 16 667 долара, а ние точно 8333. Дек искаше да го натовари с някои разходи — фотокопия, пощенски разноски, телефон и всички ония дреболии, за които повечето адвокати непрекъснато връчват сметки на клиентите си, — но аз казвам „не“.
Сбогуваме се, пожелаваме на Дерик всичко хубаво, мъчим се да изглеждаме поне малко разстроени от цялата тая неприятна случка. Трудно е.
Решаваме да си поделим по три хиляди долара и да оставим другите за фирмата — за тежките месеци, които неизбежно ни очакват. Фирмата плаща един хубав обяд в тежкарски ресторант в Източен Мемфис. Фирмата вече разполага и със златна кредитна карта, издадена от някаква нещастна банка, която явно бе впечатлена от общественото ми положение на адвокат. Умело се измъкнах от неудобното въпросче за предишни фалити. Споразумяваме се с Дек картата да се използва само при взаимно съгласие и си стисваме ръцете.
От моите три хиляди си купувам кола. Не нова, естествено, но за нея си мечтая, откакто се появи възможността да платят нещо на Доугън. Колата е „Волво DL“, модел 1984 година, синя на цвят, с четири скорости и само на сто и осемдесет хиляди километра. За волво това въобще не е много. В страхотно състояние е. Първият и единствен неин собственик бил някакъв банкер, който сам си я поддържал.
За миг се поколебах дали да не купя нещо новичко, но не мога да си представя да имам дългове.
Първата ми кола като адвокат. За тойотата вземам триста долара и с тях си купувам телефон за колата. Руди Бейлър започва да се устройва.
Преди няколко седмици вече бях решил да не оставам за Коледа в града. Спомените от последната година са прекалено болезнени. Ще бъда сам по празниците, така че ще ми е по-лесно, ако задуя нанякъде. Дек спомена нещо да прекараме вечерта заедно, но предложението беше твърде мъгляво и неясно. Казах му, че сигурно ще ида при майка ми.
Ако не пътуват с караваната си, майка ми и Ханк паркират дяволската чудесия зад малката му къща в Толидо. Никога не съм виждал къщата, нито караваната и няма да прекарам Коледа с Ханк. Майка ми се обади след Деня на благодарността и ме покани с половин уста да ида при тях за празниците. Отказах. Обясних й, че имам много работа. Ще й пратя картичка.
Не че не обичам майка си. Просто спряхме да си говорим. Отчуждихме се постепенно с годините. Не сме се карали, нито пък сме си разменяли тежки думи, които трудно се забравят.
Според Дек правораздавателната система спира да функционира от 15 декември до някъде след Нова година. Съдиите не насрочват дела. Адвокатите са заети с банкети и партита. Напълно подходящо време да се изнеса от това място.
Слагам документите по делото „Блек“ в багажника на лъскавото ми волво, хвърлям някоя и друга дреха и потеглям на път. Карам безцелно по тесни междуградски пътища, като посоката ми най-общо е север-северозапад. В Канзас и Небраска вече има сняг. Спя в евтини мотели, храня се в закусвални и разглеждам всички забележителности. Из северните равнини бушува буря. От двете страни на пътя има стени от сняг. Белите безмълвни прерии приличат на кълбести облаци.
Пустият път ме изпълва с радостна възбуда.
На 23 декември най-после пристигам в Медисън, щата Уисконсин. Настанявам се в малък хотел, където топлата вечеря е просто чудесна, и тръгвам на разходка из центъра на града като всеки обикновен гражданин, хукнал от магазин на магазин. Има някои неща, свързани с Коледа, които не обичам да пропускам.
Сядам на една леденостудена пейка сред парка и се вслушвам в коледните песни, които кънтят наоколо. Никой не знае къде се намирам в момента — нито в кой град, нито в кой щат. Обожавам тази свобода.
След вечеря обръщам няколко чашки в хотелския бар и се обаждам на Макс Лойбърг. Той отново преподава право в тукашния университет. Обаждам му се поне един път месечно за съвет. Та той ме покани да му дойда на гости. Изпратих му фотокопия на най-важните документи — молби, писмени доказателства, становища на вещи лица. Кашонът тежеше седем килограма и от „Федерал Експрес“ ми взеха трийсет долара. Дек одобри разхода.
Макс искрено се радва, че съм в Медисън. Той е евреин и не се прехласва чак толкова по Коледа. Оня ден ми каза по телефона, че времето е страшно подходящо за работа. Сега ми обяснява как да го намеря.
На другия ден в девет сутринта влизам в Юридическия факултет. Студеничко е. Наоколо няма никой. Лойбърг ме чака в кабинета си с горещо кафе. Говорим си около час за Мемфис и за нещата, които му липсват тук. Юридическият факултет не е между тях. Кабинетът му в Медисън прилича много на кабинета в Мемфис — разтурен, пълен с хартии и папки. По стените висят познатите бунтарски постери и стикери. Изглежда същият — буйна рошава коса, дънки, бели кецове. Носи чорапи, но само защото навън има трийсет сантиметра сняг. Излъчва енергия и доволство.