— Джаки Леманчик вече не работи за моя клиент — заявява Дръмонд.
— Знаете ли къде се намира тя сега? — пита ме съдията.
— Не.
Това е истината. Поне сто пъти съм се обаждал до Кливланд и околността. Никаква следа от Джаки. Дори успях да убедя Бъч да се помъчи да я открие по телефона. Никакъв резултат.
— Вие знаете ли? — обръща се той към Дръмонд.
— Не.
— Значи тя попада в графата „Несигурни“.
— Точно така.
Дръмонд и Т. Пиърс Морхаус решават, че това е много смешно и се ухилват злобно. Няма да са толкова весели, ако успеем да я намерим и да я накараме да свидетелства. Но това за съжаление е малко вероятно.
— Ами Боби Оут? — пита Киплър.
— И той не е съвсем сигурен — отвръщам аз. Двете страни предоставят списъци на хората, които се надяват да призоват като свидетели. Боби Оут изглежда малко съмнителен, но ако се появи, искам да имам правото да го призова като свидетел. Бях помолил Бъч да потърси и него.
Обсъждаме вещите лица. Имам две в моя списък: доктор Уолтър Корд и Рандал Гаскин, административен директор на раковата болница. Дръмонд е посочил само един — доктор Милтън Джифи от Сиракуза. Не желая да вземам показания от него. По две причини. Първо, ще ми е твърде скъпо да ходя дотам и да го разпитвам. Второ, което е по-важно, знам какво ще каже. Ще заяви, че трансплантациите на костен мозък са все още в експериментален стадий и не могат да се приемат като надежден и сигурен начин за лечение. Уолтър Корд е бесен от това и ще ми помогне за кръстосания разпит.
Киплър се съмнява, че Джифи въобще ще се яви в съда.
Разправяме се за най-различни документи почти цял час. Дръмонд се кълне, че са предоставили всичко, което им е на разположение. Звучи толкова убедително, че никой не би се усъмнил в него. Аз обаче подозирам, че лъже. Киплър също.
— Какво ще кажете за молбата на ищеца да му бъде предоставена информация за общия брой застрахователни полици, издадени през последните две години, общия брой на подадените молби и на получените откази?
Дръмонд поема дълбоко дъх. Изглежда леко озадачен.
— Работим по нея, ваша светлост, кълна ви се. Информацията е разпръсната в регионалните ни офиси из страната. Клиентът ми има представителства в трийсет и един щата, седемнайсет окръжни и пет регионални офиса и е просто трудно…
— Вашият клиент няма ли компютри?
— Разбира се, че има. — Настъпва тотално объркване. — Но не става въпрос просто да се натиснат няколко клавиша и — хоп! — да излезе разпечатката.
— Процесът започва след три седмици, мистър Дръмонд. Искам тая информация.
— Стараем се колкото можем. Всеки ден напомням за това на клиента си.
— Донесете ми я — настоява Киплър и дори поклаща заплашително пръст към великия Лио Ф. Дръмонд. Морхаус, Хил, Плънк и Гроун до един се стъписват видимо, но продължават да дращят в бележниците си.
Продължаваме с не толкова деликатни неща. Споразумяваме се, че за процеса ще са ни необходими две седмици, макар Киплър вече да ми е доверил, че възнамерява да приключи за пет дни. Заседанието свършва след два часа.
— А сега, господа, как стои въпросът с постигането на предварително споразумение? — Аз, естествено, съм му казал, че последната им оферта е за сто седемдесет и пет хиляди. Той също знае, че на Дот Блек въобще не й пука за никакви споразумения. Тя не иска и един цент. Жадува за възмездие.
— Какво предлагате последно, мистър Дръмонд?
Петимата отсреща си разменят доволни погледи. Като че ли ще стане нещо кой знае колко драматично.
— Ваша светлост, смятано от тази сутрин, съм упълномощен от моя клиент да предложа двеста хиляди долара на ищеца за да постигнем извънсъдебно споразумение — заявява Дръмонд с изкуствен патос. Прилича на лош актьор.
— Мистър Бейлър?
— Съжалявам. Моята клиентка изрично подчерта, че не желае споразумение.
— На никаква цена ли?
— Точно така. Тя иска съдебни заседатели в оная ложа. Иска светът да узнае какво се е случило със сина й.
Шок и изумление царят в лагера на противника. В живота си не съм виждал такова яростно клатене на глави. Дори и съдията успява да изкриви лице от учудване.
От погребението насам почти не съм разговарял с Дот. Малкото ни кратки срещи не бяха кой знае колко приятни. Тя страда и се сърди и това е напълно разбираемо. Обвинява „Грейт Бенефит“, системата, докторите, адвокатите, а понякога дори и мен за смъртта на Дони Рей. И аз я разбирам. Дот не се нуждае, нито пък иска парите им. Тя търси правосъдие. Както сама каза на вратата последния път: „Искам тия гадни копелета повече да не мърсят въздуха.“
— Това е възмутително — провиква се драматично Дръмонд.