С изключение на Ратилда Браунинг, всички са бели. Не ги искаме. Ако можем да ги оплюем достатъчно, Дръмонд ще направи всичко възможно да не ги допусне до процеса.
— Какво става с Дърмонт Кинг?
— Супер е. Веднъж изхвърлил някакъв застрахователен агент от къщата си. Давам му деветка.
— Ами Пероти?
— Готин тип. Не можа да повярва, че една застрахователна компания на практика е убила човек. С нас е.
— Какво стана с Джан Дисел?
— Чакай малко. — Пак шумолене на хартия. — Много мила дама, макар че не е от приказливите. Май се страхуваше да не направи нещо нередно. Говорихме си за застрахователи и тям подобни, казах й, че „Грейт Бенефит“ струват четиристотин милиона. Може и да ни помогне. Давам й петица.
Едва се сдържам да не се разхиля и притискам слушалката към ухото си.
— Кажи за Ратилда Браунинг.
— Черна мацка, радикални убеждения. Не върши работа за бели хора. Изхвърли ме от службата си. Работи в някаква банка. Няма да ни даде пукнат цент.
Настава дълга пауза. Дек прибира списъците. После пита сериозно:
— Ти какво направи?
— Хванах Естър Самюълсън вкъщи преди около час. Много приятна дама, някъде около шейсетте. Говорихме си за Дот надълго и нашироко. И колко ужасно е да загубиш детето си. Тя е за нас.
Покойният съпруг на Естър Самюълсън работел в Търговската камара. Марвин Шанкъл ми го каза. Не мога да си представя дело, в което би застанала на моя страна. Ще направи каквото Дръмонд поиска.
— После хванах Нейтан Бътс в работата. Малко се изненада, че съм страна по това дело, но после се успокои. Той мрази застрахователните компании.
Ако сърцето на Дръмонд още бие, то пулсът явно е съвсем слаб. Мисълта, че аз, адвокатът, а не нает за случая професионалист, се бутам къде ли не и обсъждам делото с потенциалните съдебни заседатели, може да доведе до инфаркт всеки юрист. На всичкото отгоре той вече е осъзнал, че нищо не може да направи по въпроса. Всяка реакция от негова страна би разкрила, че подслушва телефонните ми разговори. Това моментално ще доведе до отнемане на адвокатските му права. А може и до съд да се стигне.
Единствената възможност е да си трае и да се опита да отхвърли хората, чиито имена спрягаме сега.
— Има още няколко — казвам аз. — Да се опитаме да ги хванем до десет и нещо, после ще те чакам в кантората.
— Добре — отвръща уморено Дек. Гласът му звучи по-истински.
Затваряме. След петнайсетина минути телефонът иззвънява. Гласът отсреща ми е странно познат.
— Руди Бейлър, моля.
— На телефона.
— Обажда се Били Портър. Днеска се отбихте в магазина.
Били Портър е бял, носи вратовръзка и е мениджър в голяма автомобилна фирма. Получава ниска оценка по нашата скала. Не го искаме.
— Да, мистър Портър. Благодаря ви, че се обадихте.
Всъщност е Бъч. Съгласи се да ни помогне с малка сценка. Сигурно сега е при Дек в телефонната кабини. И като истински професионалист преди това отиде във фирмата и си поговори с Портър за някакви гуми. Сега имитира възможно най-добре гласа му.
— Какво искате? — пита рязко Били/Бъч. Казахме му да се държи грубичко, после бързо да омекне.
— Ами, вижте, става дума за процеса, знаете. Дето вече получихте призовка за съдебен заседател. Аз съм единият адвокат.
— Това, което правим, законно ли е?
— Разбира се, че е законно. Само не казвайте на никого. Вижте, аз представлявам оная възрастна жена, чийто син бе убит от една застрахователна компания. Казва се „Грейт Бенефит“.
— Убит ли?
— Ами да. Момчето се нуждаело от операция, а те отказали да платят за лечението. Напълно незаконно. Преди три месеца умря от левкемия. Затова и водим делото. Наистина трябва да ни помогнете, мистър Портър.
— Това звучи ужасно.
— Най-покъртителното дело, което някога съм виждал. А съм имал десетки. Виновни са гадовете, простете за израза. Вече предложиха двеста хиляди долара за извънсъдебно споразумение, но ние искаме много повече. Искаме наказание и пари. И имаме нужда от помощта ви.
— А дали ще ме изберат? Та аз въобще не мога да отсъствам от работа.
— Ще изберем дванайсет души от седемдесет. Само това ще ви кажа. Моля ви, помъчете се да ни помогнете.
— Добре. Ще направя каквото мога. Но не искам после да ме съдят за заговорничене, разбирате ли?
— Да, сър. Благодаря.
Дек идва в кантората. Хапваме по един сандвич. Той излиза навън и ми се обажда още два пъти. Споменаваме имената на хора, с които уж сме говорили. И които горят от желание да накажат „Грейт Бенефит“ за подлите деяния. Създаваме впечатлението, че и двамата тичаме от врата на врата, говорим с хората и така нарушаваме етичния кодекс, че мога да бъда изхвърлен от професията до живот. И цялата тая гадория става в деня, преди да се съберат бъдещите съдебни заседатели.