Няколко души вдигат ръка, стават и се отправят към съдията. Първите явно нервничат, но после ледът се пропуква. Някой пуска някаква шегичка и всички се отпускат. На моменти, макар и за съвсем кратко, си казвам, че моето място е тук. Мога да го правя това нещо. Аз съм адвокат. Разбира се, все още не съм си отворил устата.
Киплър ми даде предварително списъка с въпросите си. Ще попита за всичко, което искам да знам. Няма нищо нередно в това. Дал е списъка и на Дръмонд.
Водя си бележки, наблюдавам, слушам внимателно. Дек прави същото. Жестоко е, но съм почти щастлив, задето заседателите не знаят, че е с мен.
След два часа Киплър е на път да приключи с въпросите. Стомахът ми отново се свива на топка. Време е Руди Бейлър да произнесе първата си реч в истински процес. Засега ще е кратка.
Изправям се, приближавам към ложата, усмихвам се широко и изричам думите, които съм репетирал хиляда пъти:
— Добро утро. Казвам се Руди Бейлър и представлявам семейство Блек. — Дотук добре. След два часа разпит искат малко разнообразие. Поглеждам ги честно и открито. — Съдията Киплър ви зададе много въпроси и те бяха изключително важни. Той засегна всичко, за което исках да питам, така че няма да ви губя времето. Всъщност имам само един въпрос. Съществува ли някаква причина, поради която някой от вас да не може да стане съдебен заседател?
Отговор не се очаква. И няма. Гледат ме вече два часа, а аз искам само да кажа здрасти и да им се усмихна. Ще бъда кратък. Многословният адвокат е едно от най-досадните неща в живота. Освен това предчувствам, че Дръмонд ще им разкаже играта.
— Благодаря ви — усмихвам се още по-сърдечно аз, обръщам се към съдията и заявявам високо: — Нямам въпроси, ваша светлост.
Връщам се на мястото си, потупвам Дот по рамото и сядам.
Дръмонд вече е скочил на крака. Опитва се да изглежда спокоен и ведър, но просто гори отвътре. Представя се и започва да говори за своя клиент. „Грейт Бенефит“ е голяма компания с отличен счетоводен баланс. Но това е нещо, за което тя не бива да бъде наказана, нали така? Ще ви се отрази ли то лично? Всъщност той вече говори по делото, което е нередно, но не пристъпва отвъд линията, та да го прекъснат. Не съм сигурен дали трябва да възразя. Решил съм да го върша само когато съм сигурен, че съм прав. Подобни реторични въпроси имат голям ефект. Обработеният му глас внушава доверие. Посивялата му коса излъчва мъдрост и опит.
Продължава да говори, без да чака отговор. Зарибява. После изведнъж хвърля бомбата.
— А сега ще ви задам най-важния въпрос на деня — заявява той сериозно. — Слушайте внимателно, моля ви. Много е важно. — Дълга драматична пауза. После дълбоко поемане на дъх. — Говорил ди е някой с вас за това дело?
В съдебната зала е тихо. Думите му бавно отзвъняват. Приличат повече на обвинение, отколкото на въпрос. Поглеждам към масата на защитата. Хил и Плънк се взират в мен. Морхаус и Гроун наблюдават съдебните заседатели.
Дръмонд замръзва в ефектна поза, готов да се нахвърли върху първия, който се осмели да вдигне ръка и Да каже: „Да, адвокатът на ищеца се отби вкъщи снощи.“ Дръмонд чака признанието, той просто го усеща как идва. Ще изтръгне истината, ще ме изобличи, мен и корумпирания ми помощник, и ще предложи да бъда наказан и евентуално лишен от права. Делото ще се протака с години. Той просто го чувства!
После рамената бавно се отпускат. Следва дълбока въздишка. Гадни лъжци!
— Това е много важно — продължава той. — Трябва да знаем. — Тонът му е пропит от недоверие.
Нищо. Никакво раздвижване. Наблюдават го напрегнато. Кара ги да се чувстват неловко. Давай все така, шефе.
— Нека отправя въпроса с други думи — заявява накрая хладно той. — Някой от вас говорил ли е вчера с мистър Бейлър или с мистър Дек Шифлет, който седи ей там?
— Възразявам, ваша светлост — надигам се от стола аз. — Това е абсурдно!
Киплър е готов да скочи от креслото си.
— Прието! Какво правите, мистър Дръмонд! — изревава в микрофона той и стените потреперват.
Дръмонд се обръща към съдията.
— Имаме основания да смятаме, че с част от бъдещите съдебни заседатели е бил установен контакт — обяснява той.
— Да, и за това ме обвинява мен — размахвам сърдито ръце аз.
— Не разбирам какво целите, мистър Дръмонд — казва Киплър.
— Може би се налага да изясним нещата във вашия кабинет — стрелва ме с унищожителен поглед Дръмонд.
— Да вървим — отсичам аз, сякаш съм готов за бой.
— Малка почивка — обявява съдията.
Дръмонд и аз сядаме срещу съдията. Останалите четирима адвокати са зад нас. Киплър явно е разтревожен.