Съгласява се да ме свърже с нея по телефона и се уговаряме да звънна от къщи късно вечерта. Обяснявам, че не е много разумно да ме търси в кантората.
Почти е невъзможно да мисля за друго, освен за процеса. Когато Дек не е в кантората, аз снова нагоре-надолу и си говоря на глас, обяснявам на съдебните заседатели колко ужасна е всъщност компанията „Грейт Бенефит“, разпитвам свидетелите на противника, деликатно задавам въпроси на Дот, Рон и доктор Корд, пледирам и привеждам смайващи аргументи. Все още се притеснявам да поискам най-невъзмутимо от съдебните заседатели присъда за десет милиона. Може би ако бях на петдесет, ако бях навъртял стотина дела и знаех какво всъщност правя… Да, тогава вероятно щях да имам очи да им поискам десет милиона. Но за новак, завършил преди девет месеца, това изглежда смешно.
Тъй или иначе, им ги искам. Искам им ги в кантората, в колата и най-вече в квартирата, често в два след полунощ, когато ме хване безсъницата. Разговарям с тия хора, с тия дванайсет физиономии, които сега вече мога да назова по име, с тия честни и почтени хорица, които ме слушат и кимат, изгарящи от нетърпение час по-скоро да раздадат правосъдие.
На път съм да направя голям удар, публично да унищожа „Грейт Бенефит“ и непрестанно се боря да овладея тези си мисли. Трудно е, дявол го взел. Фактите, съдебните заседатели, съдията, уплашените адвокати на ответниците. Става дума за много мангизи.
Разговарям с Джаки Леманчик цял час. На моменти ми звучи самоуверена и решена да ги завре в миша дупка, сетне изведнъж рухва. Не искала да спи с тия мъже, повтаря непрестанно, но това бил единственият начин да получи по-добра служба. Разведена е, а има две дечица.
Съгласява се да дойде в Мемфис. Казвам й да вземе самолет на мои разноски, изричайки предложението със спокоен и убедителен глас на човек с богата фирма. Тя държи да й обещая, че ако свидетелства, никой от „Грейт Бенефит“ няма да узнае това до последния миг.
Бои се до смърт от тях. Смятам, че е добре да ги сюрпризираме с ненадейната й поява в съда.
Прекарваме уикенда в кантората, като всеки прескача да подремне в къщи за няколко часа и пак тича на работа с вид на заблеяна овца.
Редките ми моменти на успокоение се дължат на Тайрън Киплър. Хиляди пъти му благодаря наум, задето избра съдебните заседатели седмица преди процеса и ми позволи да се обърна към тях с предварително намислените думи. Преди това съдебните заседатели бяха за мен част от Великата неизвестност, нещо, от което ужасно се боях. Сега зная имената им, свързвам ги с физиономии и вече съм разговарял с тях лице в лице. Допаднах им. А пък опонентът ми не ги очарова.
Колкото и да съм бос и неопитен, твърдо вярвам, че съдията Киплър ще ме спаси от мен самия.
Вече текат първите минути от понеделника, когато се разделяме с Дек и си пожелаваме лека нощ. Навън прехвърчат снежинки. Поръси ли сняг в Мемфис, това обикновено означава, че училищата и държавните учреждения ще са затворени цяла седмица. В града няма и един снегорин. Част от мен жадува за снежна буря, та утрешното изпитание да се забави. Друга част от мен иска то да мине и замине час по-скоро.
Докато стигна до квартирата, спира да вали. Изпивам две топли бири и се моля сънят да дойде.
— Някакви предварителни въпроси? — обръща се Киплър към напрегнатите лица в кабинета си.
Седя до Дръмонд и двамата сме се вторачили в негова светлост на бюрото отсреща. Очите ми са зачервени от неспокойната нощ, главата ме цепи, а в ума ми се въртят двайсет неща едновременно.
Учуден съм, че и Дръмонд изглежда съвсем скапан. За човек, прекарващ живота си по съдебните зали, видът му е изключително смачкан. Хубаво! Надявам се, че и той е бъхтил цяла събота и неделя.
— Не се сещам — казвам аз. И нищо чудно, рядко имам съществен принос в тези кратки срещи.
Дръмонд поклаща глава.
— Възможно ли е да уточним помежду си цената на трансплантацията на костен мозък? — пита Киплър. — В такъв случай можем да елиминираме Гаскин като свидетел. Изчислена е на около сто седемдесет и пет хиляди.
— Съгласен — заявявам аз.
Адвокатите на ответниците получават повече, ако свалят сумата, но Дръмонд няма какво да спечели тук.
— Звучи приемливо — казва той равнодушно.
— Това за „да“ ли да се брои? — пита рязко Киплър.
— За „да“.
— Благодаря. А сега за другите разноски. Възлизат на около двайсет и пет хиляди. Съгласни ли сте да закръглим реалните щети на ищците на двеста хиляди? Можем ли да фиксираме такава сума? — Вторачил се е в Дръмонд.