Докато репетирахме с Корд миналата седмица, го помолих да назовава момчето Дони Рей, а не мистър Блек или пациента.
— И вие какво направихте? — питам аз. Дотук добре, казвам си.
— Прибягнах към обичайната диагностична процедура, известна като аспирация на костен мозък.
— Може ли да обясните това на съдебните заседатели?
— Естествено. При Дони Рей взехме костен мозък от бедрената кост. Накарах го да легне по корем, поставих упойка на малък участък от кожата, направих микроскопичен разрез и вкарах голяма игла. Иглата всъщност се състои от две части — външната е куха тръбичка, в която е пъхната плътна пластинка. След като иглата проникна в костния мозък, изтеглих пластинката и на отвора на иглата прикрепих празна всмукателна тръбичка. Това действа като един вид спринцовка и аз изтеглих малко костен мозък. След това направихме обичайните изследвания за броя на белите и червените кръвни телца. Нямаше съмнение, че има остра левкемия.
— Колко струва това изследване? — питам аз.
— Около хиляда долара.
— И как плати Дони Рей за него?
— Когато дойде за първия преглед, попълни стандартните формуляри и каза, че има медицинска застраховка при компанията „Грейт Бенефит“. От персонала направиха проверка. Постановиха, че такава полица наистина съществува. Аз се заех с изследванията.
Подавам му копия от съответните документи и той ги идентифицира.
— Плати ли ви „Грейт Бенефит“?
— Не. Просто ни уведомиха, че има отказ на молбата за обезщетение поради няколко причини. След шест месеца сметката мина на разсрочено плащане. Мисис Блек внася по петдесет долара месечно.
— Как лекувахте Дони Рей?
— Чрез инфузионна терапия. Той влезе в болницата и аз му вкарах катетър в голямата вена под ключицата. Започнахме хемотерапията с лекарството ара-С, което се влива в тялото цели седем дни по двайсет и четири часа. През първите три дни му прилагахме и друго лекарство, наречено идарубицин. Казват му „алената смърт“ заради червения цвят и способността бързо да унищожава болните клетки в костния мозък. Давахме му и алопуринол, срещу подагра, която се развива често при унищожаването на голям брой кръвни клетки. Биехме му венозно течности, които да прочистят бъбреците от токсините. Давахме му антибиотици и антифунгити, защото беше предразположен към инфекция. Предписахме му лекарство, наречено амфотерицин В, с което се лекуват гъбички. То е много токсично и температурата на Дони Рей се покачваше до четирийсет градуса. Предизвикваше и неконтролирани гърчове, поради което на амфотерицин В му казват „шейкър“. Въпреки всичко това той понасяше добре лечението и проявяваше забележителен кураж за толкова болен млад човек.
Целта на инфузионната терапия е да убие всяка патологична клетка в костния мозък и да създаде среда, където нормалните клетки могат да растат по-бързо от болните.
— Така ли става?
— За кратко време. Но ние лекуваме всеки пациент със съзнанието, че левкемията ще се прояви наново, освен ако, разбира се, не му присадим костен мозък.
— Бихте ли обяснили на съдебните заседатели, доктор Корд, как присаждате костен мозък?
— Естествено. Не е кой знае колко сложно. След като пациентът мине през хемотерапията, току-що описана от мен, и ако има късмет да се открие донор, който да е достатъчно подходящ генетично, тогава изтегляме костен мозък от донора и го преливаме венозно на реципиента. Идеята е да прехвърлим от единия на другия една цяла популация клетки на костния мозък.
— Беше ли Рон Блек подходящ донор за Дони Рей?
— Безусловно. Те са еднояйчни близнаци, а тогава е най-лесно. Изследвахме и двамата и присаждането щеше да се осъществи без проблеми. Щеше да е сполучливо.
Дръмонд скача на крака.
— Възразявам! Това е само хипотеза. Спекулация. Докторът не може да твърди дали трансплантацията е щяла да бъде сполучлива, или не.
— Отхвърля се. Запазете го за вашия разпит на свидетеля.
Задавам още няколко въпроса относно процедурата и докато доктор Корд отговаря, аз държа под око съдебните заседатели. Слушат внимателно, но е време да приключваме.
— Спомняте ли си приблизително кога бяхте готови да извършите трансплантацията?
Той поглежда бележките си, но всъщност знае отговора.
— През август деветдесет и първа. Някъде преди година и половина.
— Щеше ли тази трансплантация да увеличи шансовете на пациента за оцеляване?
— Разбира се.
— До каква степен?
— До осемдесет-деветдесет процента.
— А шансовете за оцеляване без нея?
— Нулеви.