— С настоящето уведомявам за напускането си поради лични причини.
— Значи идеята да напусне работата си е била нейна.
— Така пише тук.
— Колко време сте й били началник?
— Аз ръководя много хора. Не мога да помня всички тези подробности.
— Значи не можете да уточните.
— Не съм сигурен. Няколко години.
— Познавахте ли я добре?
— Не съвсем. Беше просто чиновничка при нас, една от многото.
Утре тя ще свидетелства, че му е била любовница цели три години.
— Вие сте семеен, нали, мистър Лъфкин?
— Да, и бракът ми е щастлив.
— Деца?
— Да, имам две големи деца.
Оставям го да виси на свидетелското място, докато ида до масата си за досието с искането на семейство Блек. Подавам му го. Той го разгръща бавно-бавно, преглежда го и казва, че изглежда пълно. Постаравам се да заяви на всеослушание, че това е цялото досие и в него не липсва нищо.
Заради съдебните заседатели го прекарвам през серия сухарски въпроси, които получават също тъй сухарски отговори. Това е с цел хората да получат обща представа как би следвало да се придвижва едно искане за изплащане на обезщетение. Разбира се, приемаме хипотетично, че „Грейт Бенефит“ върши всичко както си му е редът.
После нагазваме в калта. Моля го да прочете на глас и седемте отказа. Да ги прочете пред микрофона и всичко да влезе в протокола. Карам го да обясни всяко писмо: Кой го е писал? Защо? Съобразено ли е с основните принципи в Инструкцията за обезщетенията? С коя глава от инструкцията? Виждал ли е лично писмото?
Карам го да прочете на съдебните заседатели всяко от писмата молби на Дот. Те зоват за помощ. Синът й умира. Чува ли някой там това? Пека го на шиш при всяко писмо: Кой е получил ето това? Какво е направено с него? Какво изисква инструкцията? Той лично чел ли го е?
Съдебните заседатели явно очакват с нетърпение да се стигне до обидното писмо за тъпотата на Дот, но Лъфкин, разбира се, е подготвен за него. Чете им го, после обяснява — доста сухо и монотонно, без капчица състрадание, — че е било писано от служител, който вече е напуснал компанията. Той не е бил прав, компанията не е била права и сега, в този момент, на открито съдебно заседание, „Грейт Бенефит“ се извинява за писмото.
Оставям го да си дърдори. Отпусни му по-дълго въже, той сам ще се обеси на него.
— Не смятате ли, че е малко късно за извинение? — прекъсвам го най-сетне аз.
— Може би.
— Момчето е мъртво, нали така?
— Да.
— Няма писмено извинение за писмото, нали, мистър Лъфкин? Въпросът да се запише в протокола.
— Доколкото ми е известно, не.
— Досега абсолютно никакво извинение, вярно ли е?
— Вярно.
— Според скромните ви сведения извинявала ли се е „Грейт Бенефит“ досега за нещо?
— Възразявам — обажда се Дръмонд.
— Приема се. Продължавайте нататък, мистър Бейлър.
Лъфкин е на свидетелското място от близо два часа.
Може би вече е досадил на съдебните заседатели. На мене определено. Време е да стана безпощаден.
Досега нарочно съм натяквал колко важен документ се оказва Инструкцията за обезщетенията. Говоря за нея, сякаш е ненарушимият кодекс в политиката на компанията. Подавам на Лъфкин моя екземпляр, изискан за делото като писмено доказателство. Задавам му ред въпроси и той отговаря на всички безупречно, с което доказва, че това е закон божи в застрахователното дело. Периодично се ревизира, поправя, допълня, осъвременява според момента, и всичко това, за да се осигури на клиентите най-добро обслужване.
Когато успяваме да отегчим съдебните заседатели с проклетата инструкция, аз питам:
— А сега, мистър Лъфкин, това цялата книга ли е?
Той я прелиства бързо, сякаш знае наизуст всяка глава, всяка думичка вътре.
— Да.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— И вие бяхте помолен да ми предадете екземпляр за делото, така ли?
— Именно.
— Поисках екземпляр от вашите адвокати и те са ми дали този, нали?
— Да.
— Вие лично ли избрахте именно този екземпляр, който да ми бъде изпратен?
— Лично.
Поемам си дълбоко дъх и пристъпвам към масата. Под нея има кашонче, пълно с папки и документи. Един миг ровя из него, после рязко се надигам с празни ръце и казвам на свидетеля:
— Бихте ли отворили инструкцията на глава „U“?
Изричайки последните думи, отправям поглед към Джак Ъндърхол, юриста на компанията, седнал зад Дръмонд. Той стисва очи. Килва глава напред, после се обляга на лакти и забива очи в пода. На Кърмит Олди, седящ до него, явно не му достига въздух. Дръмонд се чуди какво да прави.
— Моля? — казва Лъфкин с една октава по-високо.