Киплър се обръща и посочва Дръмонд.
— Нееднократно ви предупреждавах за тези документи, мистър Дръмонд. Такова поведение е скандално.
Той удря гневно с чукчето си и напуска залата.
44
При нормални обстоятелства може би щях да се чувствам като последен глупак със синкавото кепе, на което се мъдри тигърче, и със строгия костюм, облегнат на една стена в сектор А на Мемфиското летище. Но в този ден тъй и тъй няма нищо нормално. Късно е и съм каталясал, но адреналинът ми скача нагоре. По-добър първи ден от процеса, здраве му кажи.
Самолетът от Чикаго пристига навреме и скоро ме разпознават по каскетчето. Една жена, скрита зад огромни слънчеви очила приближава, оглежда ме от глава до пети и накрая пита:
— Мистър Бейлър?
— Да, аз съм.
Ръкуваме се с Джаки Леманчик и със съпровождащия я мъж, който се представя като Карл. Имат само ръчен багаж и са готови веднага да тръгваме. Изглеждат ми неспокойни.
Разговаряме на път за хотел „Холидей Ин“ в центъра, който е на шест преки от Съдебната палата. Тя седи отпред до мен. Карл се спотайва отзад, мълчи и я варди като ротвайлер. Изигравам пред тях голяма част от днешните сцени в съда. Не, не подозират, че тя идва. Ръцете й треперят. Нежна и крехка е и се плаши от сянката си. Не виждам друг мотив да дойде, освен за отмъщение.
По нейна молба резервацията за хотела е на мое име. Тримата седим край масичката в стаята й на петнайсетия етаж и обсъждаме утрешните ми въпроси към нея. Написал съм ги на машина по реда, в който ще ги задам.
Ако притежава някаква хубост, тя е доста скрита. Косата й е офъкана и зле боядисана в някакво тъмночервено. Адвокатът й ми беше казал, че се лекува, но няма да я питам за това. Очите й са зачервени и тъжни, без следа от грим. На трийсет и една години е, с две дечица, веднъж развеждана. По вида и поведението й просто не мога да повярвам, че е правила кариерата си в „Грейт Бенефит“, скачайки от едно шефско легло в друго.
Карл бди над нея. Гали я по ръката, от време на време си дава мнението за някой отговор. Тя иска да свидетелства колкото се може по-рано сутринта, а после веднага да се върне на летището и да напусне този град.
Тръгвам си в полунощ.
Вторник в девет сутринта съдията Киплър открива заседанието, но разпорежда на пристава да задържи съдебните заседатели още няколко минути в стаята им. Пита Дръмонд дали информацията за подадените молби е пристигнала. При глоба от пет хиляди на ден направо ми се ще да не е.
— Преди час, ваша светлост — казва той с явно облекчение. Подава ми спретната купчинка листове и дори се усмихва леко, когато връчва на Киплър неговия екземпляр.
— Ще ви трябва малко време, мистър Бейлър — казва негова светлост.
— Отпуснете ми трийсет минути — помолвам аз.
— Добре. Ще извикаме съдебните заседатели в девет и половина.
Двамата с Дек хукваме към една стая за адвокати в дъното на коридора и започваме трескаво да четем сведенията. Както и се очакваше, те са на патагонски и почти нищо не може да се разкодира. Ама че гадове!
В девет и половина въвеждат съдебните заседатели в залата и съдията Киплър ги приветства топло. Те му докладват, че се чувстват добре, няма неразположени, никой не е установявал контакт с тях във връзка с делото.
— Вашият свидетел, мистър Бейлър — казва Киплър и Ден втори започва.
— Бих искал да продължа с Еверет Лъфкин — заявявам аз.
Лъфкин отново бива призован от стаята на свидетелите. След вчерашното фиаско с глава „U“ няма да му повярват и на една дума. Сигурен съм, че Дръмонд го е дъвкал и плюл до среднощ. Има доста изнурен вид. Подавам му официалния екземпляр на информацията за молбите и питам дали може да го идентифицира.
— Това е компютърна разпечатка на сводката за различните искания.
— Изготвена от компютрите на „Грейт Бенефит“ ли?
— Точно така.
— Кога?
— Снощи.
— Под ваш надзор като вицепрезидент, отговарящ за съответния отдел, така ли?
— Би могло да се каже.
— Добре. А сега, мистър Лъфкин, моля да осведомите съдебните заседатели колко здравни застраховки са били направени през деветдесет и първа.
Той се поколебава, после започва да рови из разпечатката. Чакаме, докато прелиства страниците. Единственият звук през дългото неловко мълчание е шумоленето на хартия в скута на Лъфкин.
Ровичкането из документите е любимата тактика на застрахователните компании и адвокатите им. Умират да се пипкат до последния момент, за предпочитане до деня преди процеса, и тогава да стоварят три-четири натъпкани с листа кашони пред прага на противниковия адвокат. Избегнах тази участ благодарение на Тайрън.