— Нямаше да е зле — засмива се той. Но никой друг не се усмихва.
— Тогава колко пари в наличност имате, мистър Кийли?
— О, не зная. Вероятно към сто Милиона.
Засега това е достатъчно. По време на заключителната си реч мога да изпиша моите цифри на черна дъска и да обясня къде са парите.
Подавам му копие от разпечатката на данните за подадените молби за изплащане на обезщетения и той изглежда изненадан. На обяд реших него да атакувам по този въпрос, докато ми е подръка, вместо да „викам на бис“ Лъфкин. Кийли поглежда безпомощно Дръмонд, но какво може да направи той? Пред нас е мистър Кийли, изпълнителният директор, и той несъмнено може да ни улесни в търсенето на истината. Предполагам, че от мен се очаква отново да призова Лъфкин да обясни данните. Колкото и да ми е симпатичен, с него съм свършил. Няма да му дам възможност да опровергава показанията на Джаки Леманчик.
— Позната ли ви е разпечатката, мистър Кийли? Тя е тази, която вашата компания ми предостави днес сутринта.
— Безспорно.
— Добре. Можете ли да кажете на съдебните заседатели колко действащи полици за здравна осигуровка е имала компанията ви през деветдесет и първа?
— Ами… не зная. Чакайте да проверя. — Отгръща страниците, вдига една, после я оставя, взема друга, следваща…
— Звучи ли ви коректно цифрата деветдесет и осем хиляди, плюс минус няколко?
— Може би. Всъщност да, мисля, че е вярна.
— А колко молби за изплащане на обезщетения по тези полици са заведени през деветдесет и първа?
Обичайната реакция. Кийли се пипка с разпечатката, мърмори си под носа разни цифри. Положението е малко неловко. Минутите се нижат и накрая аз казвам:
— Единайсет хиляди и четиристотин плюс минус няколко звучи ли ви достоверно?
— Там някъде е според мен, но трябва, знаете, да проверя.
— Как ще проверите?
— Ами ще трябва да попрегледам сводката още малко.
— Значи информацията е вътре.
— Така мисля.
— Можете ли да кажете на съдебните заседатели колко молби са отхвърлени през деветдесет и първа?
— И за това ми трябва време да уточня — казва той, вдигнал разпечатката с две ръце.
— Значи и тази информация се съдържа в листовете, които държите сега, така ли е?
— Вероятно. Да, мисля, че да.
— Добре. Погледнете на единайсета страница, после на осемнайсета, на трийсет и трета и на четирийсет и първа.
Той мигом се подчинява, само и само да не говори. Листовете се разбъркват, шумолят.
— Девет хиляди и сто, плюс минус няколко, звучи ли ви достоверно?
Той е искрено поразен от ужасяващата цифра.
— Естествено, че не. Това е абсурдно!
— Но не знаете колко са?
— Зная, че не са толкова много.
— Благодаря ви. — Приближавам към свидетеля, взимам си разпечатката и му подавам полицата на „Грейт Бенефит“, която ми даде Макс Лойбърг. — Познато ли ви е това?
— Разбира се! — казва зарадван той, готов на всичко, за да се отърве от презряната разпечатка.
— Какво е то?
— Полица за здравна застраховка, издадена от мощна компания.
— Издадена кога?
Той я разглежда секунда-две.
— През септември деветдесет и втора. Преди пет месеца.
— Моля, погледнете на страница 11, глава „F“, точка 4, подточка с, клауза 13. Намерихте ли я?
Разпечатката е с толкова ситен шрифт, че му се налага да я долепи до носа си. Подсмихвам се на това и мятам поглед към съдебните заседатели. Смешната страна на положението не им убягва.
— Намерих я — казва той най-сетне.
— Добре. А сега си я прочетете, ако обичате.
Кийли чете, примигва и се мръщи като на голяма досада. Когато свършва, той се усмихва насилено.
— Окей.
— Каква е целта на тази клауза?
— Тя изключва определени хирургически процедури.
— По-точно?
— По-точно всички трансплантации.
— Костният мозък отбелязан ли е в списъка?
— Да, отбелязан е.
Приближавам към свидетеля и му подавам копие от полицата на семейство Блек. Моля го да прочете определен пасаж. Миниатюрните буквички отново напрягат очите му, но той храбро се бори с тях.
— Какви трансплантации изключва тази полица?
— Всички основни органи: бъбрек, черен дроб, сърце, бял дроб, очи. Всички са изброени тук.
— А костният мозък?
— Няма го.
— Значи не е изрично упоменат?
— Не е.
— Кога се заведе това дело, мистър Кийли? Спомняте ли си?
Той поглежда Дръмонд, който в момента няма как да му помогне, разбира се.
— По средата на лятото миналата година, доколкото си спомням. Юни ли беше?