След няма и час телефонът звъни. Непознат женски глас, направо момичешки, прозвучава тревожно.
— Не ме познавате, но аз съм приятелка на Кели — шепнат отсреща.
Събуждам се моментално.
— Какво има?
— Кели го е закъсала. Иска да й помогнете.
— Какво е станало?
— Пак я е пребил. Прибрал се пиян, както обикновено.
— Кога? — Изправен съм до леглото и опипом търся ключа на лампата.
— Снощи. Тя има нужда от вашата помощ, мистър Бейлър.
— Къде е сега?
— При мен. Щом полицаите прибрали Клиф, отишла в болницата. Слава богу, не е потрошена. Аз я прибрах и сега се крие у дома.
— Много ли е зле?
— Доста, но няма нищо счупено. Само дето цялата е охлузена и натъртена.
Записвам името и адреса й, затварям телефона и се обличам светкавично. Оказва се голям жилищен комплекс в предградията, не много далеч от дома на Кели, и обикалям доста по разни улици, докато открия блока.
Робин, приятелката, открехва вратата, но не маха веригата; трябва да се легитимирам и чак тогава ме пуска да вляза. Благодари ми, че съм дошъл. Робин изглежда почти хлапе, но вероятно е вече разведена и работи за мизерни пари. Влизам в дневната — малка стаичка с мебели под наем. Кели седи на канапето и притиска до главата си торбичка лед.
Не мога да повярвам, че това е същата жена, която познавам. Лявото й око е подуто и напълно затворено, по подпухналото лице вече се явяват синини. Над окото има превръзка, на която е избило петънце кръв. Бузите й са отекли. Долната устна е разцепена и стърчи нелепо напред. Облечена е само с широка тениска. Двете й бедра са целите ожулени.
Навеждам се и я целувам по челото, после сядам на една табуретка срещу нея. Дясното й око се насълзява.
— Благодаря, че дойде — фъфли тя.
Думите едва-едва излизат от разранените й устни. Погалвам я лекичко по коляното. Тя милва опакото на ръката ми.
Иде ми да го убия.
Робин сяда до нея и обяснява:
— Не бива да говори, нали разбирате. Лекарят заръча колкото се може по-малко движения. Този път я е налагал с юмруци, не успял да намери бейзболната бухалка.
— Какво е станало? — питам Робин, но продължавам да гледам Кели.
— Започнали да се карат на тема пари. Сметките за коледните му гуляи още висели неплатени. Бил много пиян. Останалото го знаете. — Тя разказва набързо и предполагам, че всичко това й е добре познато. Не носи венчална халка. — Не им е за пръв път. Той обикновено побеждава, съседите викат полиция, прибират го в ареста, а нея — в болницата. Искате ли една кока-кола или нещо друго?
— Не, благодаря.
— Снощи я доведох тук, а тази сутрин ходихме до един консултантски кабинет за малтретирани, в центъра е. Посъветваха я какво да прави и й дадоха куп брошури. Ей там са, ако ви вършат работа. С една дума, трябва да заведе дело за развод и да бяга колкото се може по-надалеч.
— Направиха ли ти снимки? — питам. Все още я галя по коляното. Тя кимва. Сълзите са се процедили и през затвореното око и сега се стичат по бузите й.
— Да, направили са й доста снимки. Вие още не сте видели всичко. Покажи му се, Кели. Той е твой адвокат. Трябва да погледне как са те подредили.
С помощта на Робин тя внимателно се изправя на крака, обръща се с гръб към мен и повдига тениската нагоре. Отдолу не носи нищо. Цялата е в огромни отоци — по хълбоците, по бедрата. Тениската се вдига по-високо и разкрива още отоци по гърба. Тениската се спуска надолу. Тя сяда внимателно на канапето.
— Бил я е с колан — обяснява Робин. — Съборил я на коленете си и е удрял където свари.
— Имате ли книжни кърпички? — питам Робин, докато нежно бърша сълзите от бузите на Кели.
— Разбира се.
Подава ми голяма кутия и аз предпазливо попивам сълзите.
— Какво смяташ да правиш, Кели?
— Сериозно ли питате? — намесва се Робин. — Трябва да заведе дело за развод. Иначе той ще я довърши.
— Вярно ли е? Искаш ли да заведем дело?
Кели кима.
— Да. Час по-скоро.
— Още утре отивам в съда.
Тя стиска ръката ми и затваря дясното си око.
— Което води до нов проблем — казва Робин. — Тя не може да остане тук. Клиф са го пуснали от ареста тази сутрин и е започнал да звъни по приятелките й. Днес не отидох на работа — нещо, което не мога да направя втори път — и той ми се обади около обед. Казах му, че не знам нищо. След час пак се обади и ме заплаши. Кели, миличката, няма много приятелки. Скоро ще я намери. Плюс това имам съквартирантка и просто няма как.
— Не мога да остана — казва тихо Кели. Чувства се неловко.
— Тогава къде ще идеш? — питам я.
Робин вече е помислила за това.
— В онзи кабинет ни казаха за едно място, където подслонявали малтретирани съпруги — нещо като приют, който не е официално регистриран в окръга и щата. Един вид нелегална квартира тук, в града, а адресът се предава от уста на уста. Жените са в безопасност, защото любимите им съпрузи не могат да ги намерят. Проблемът е, че струва стотарка на ден и можеш да останеш само седмица. А аз не печеля по сто на ден.