Представям съдържанието на полицата без много подробности и се спирам накратко на трансплантациите на костен мозък. Подчертавам, че защитата не е успяла да опровергае с доказателства заключението на доктор Корд. Тази медицинска практика отдавна е преминала експерименталния стадий и вероятно щеше да спаси Дони Рей.
Леко повишавам тон, когато преминавам към веселата част. Заговарям за потулените документи и лъжите на „Грейт Бенефит“. Те изиграха толкова драматична роля в процеса, че би било грешка да ги претупам. Това му е хубавото на четиридневния процес, че важните показания все още са пресни. Използвайки показанията на Джаки Леманчик и статистическите данни на „Грейт Бенефит“, аз изписвам няколко цифри на черната дъска: броя на полиците за 1991 година, броя на молбите за изплащане на обезщетения и, най-важното, броя на отказите. Обяснявам нагледно и ясно, като че го набивам в главата на петокласници. Идеята ми е проста и неопровержима. Неизвестните, управляващи „Грейт Бенефит“, са решили да разработят едногодишен план да не се изплащат легитимните искания. Според думите на Джаки това е бил експеримент, за да се види каква ще е печалбата през тия дванайсет месеца. Било е цинично решение с едничката подбуда — алчност, без изобщо да ги е грижа за хора като Дони Рей Блек.
Щом заговарям за пари, вадя финансовите отчети и обяснявам на съдебните заседатели, че съм ги проучвал четири месеца и все още не ги разбирам. Този бизнес си има свои абсурдни счетоводни правила. Но, използвайки цифрите в тези отчети, стигам до извода, че май са им се събрали доста парици. Добавям на черната дъска наличните пари, резервите и неразпределените приходи и като тегля чертата, изписвам отдолу 475 000 000. Съгласиха се, че компанията струва 450 000 000 долара.
Как се наказва компания с такова състояние? Задавам този въпрос и съзирам блесналите погледи, втренчени в мен. Едва се сдържат.
Давам пример, използван от години. Знам, че ще свърши работа, защото е съвсем прост. Ето на, казвам, аз съм само един млад и зелен адвокат, довчерашен студент, който едва свързва двата края. Но да речем, че се впрегна на работа и пестя усилено, и след две години имам десет хиляди долара в банката. Работил съм здравата за тия пари, късал съм ги от залъка си. Но веднъж в някакъв спор се скарвам с някого, побеснявам и — фрааас! — строшавам му носа. Разбира се, ще трябва да платя материалните щети на моята жертва, но освен това и наказателно обезщетение, та да ми дойде умът. А имам само десет хиляди долара. Колко трябва да ми вземат, та да ме заболи? Един процент са сто долара — бълха ме ухапала. Хич няма и да се замисля. Но ако са пет процента? Дали глоба от петстотин долара ще ме накаже достатъчно, задето съм разбил нечий нос? Ще ми се къса ли сърцето, докато подписвам чека? Може би да, може би не. А десет процента? Обзалагам се, че ако бъда принуден да платя хиляда долара, ще се случат две неща. Първо, наистина ще съжалявам за стореното. И второ, веднъж завинаги ще променя поведението си.
Но как ще накажете „Грейт Бенефит“? По същия начин, както бихте наказали мен или съседа? Погледнете финансовите отчети, вижте колко са им парите и определете обезщетение, което ще ги жегне и вразуми, но няма да ги разори. Каквото за хората, такова и за гигантските фирми. Те не са по-добри от всички нас.
Казвам на съдебните заседатели, че е хубаво те сами да решат с каква сума да накажем компанията. Искът ни е за десет милиона, но те не са обвързани с тази сума. Могат да решат каквото намерят за добре, то си е тяхна работа.
Благодаря им с усмивка и накрая пак напомням, че ако не вразумят „Грейт Бенефит“, може и самите те да са следващите жертви. Едни кимат, други ми се усмихват. Някои пък гледат цифрите на дъската.
Връщам се на масата. Дек е в ъгъла, ухилен до уши. От задния ред Купър Джаксън вдига палец победоносно. Сядам до Дот и притеснено чакам да видя дали великият Лио Ф. Дръмонд ще успее да обърне поражението в победа.
Той започва с неубедителна възхвала на собствените си действия при избора на съдебни заседатели — е, май бил сгафил малко, но сега иска да му се доверят напълно. Хвалбите продължават, докато говори за клиента си — една от най-старите и най-уважавани застрахователни компании в Америка. Но при това искане тя е допуснала грешки. Да, сериозни грешки. Тия писма са били ужасно безчувствени и незаслужено обидни. Клиентът му е избрал най-погрешния път. Но при шест хиляди служители е трудно да се следят действията на всеки поотделно. Трудно е да се проверява цялата кореспонденция. Въпреки това няма оправдания от тяхна страна, нищо не отричат. Да, допуснали са грешка!