— Значи вие сте нейният адвокат. — Бети е забелязала ръцете ни.
— Да. Но съм също и неин приятел.
— Кога трябва отново да ви прегледа лекарят?
— След седмица — казва Кели.
— Значи нямате неотложна нужда от медицинска помощ.
— Не.
— Някакви лекарства?
— Само болкоуспокояващи.
Документите й се виждат редовни. Подписвам чек за двеста долара — депозит плюс вноската за първия ден.
— Ние не сме официална институция — обяснява Бети. — Това е просто приют, дом за малтретирани жени, чийто живот е в опасност. Собственичката е частно лице — самата тя е минала по този път. Има още няколко такива домове в този район. Никой не знае, че сме тук. Никой не знае какво правим. И бихме искали да остане така. Вие двамата съгласни ли сте да запазите всичко в тайна?
— Разбира се.
Кимваме едновременно, а Бети побутва към нас един формуляр.
— Това не е незаконно, нали? — пита Кели. Задава въпроса откровено. Пита, защото всичко наоколо изглежда доста злокобно.
— Не точно. Най-страшното, което могат да направят, е да ни изритат от това място. Тогава просто ще се преместим някъде другаде. Тук сме от четири години и никой не е казал нито дума. Наясно ли сте, че максималният престой е една седмица? — Това го разбираме. — Трябва отсега да си помислите къде ще отидете после.
Страшно би ми харесало това да е моят апартамент, но още нищо не сме обсъждали.
— Колко жени живеят тук? — питам.
— Днес са пет. Кели, вие ще имате собствена стая с баня. С храната всичко е наред, три пъти дневно. Можете да се храните в стаята си или заедно с другите. Не можем да ви предложим медицинска или юридическа помощ. Не даваме съвети, събрания също не правим. Всичко, което предлагаме, е обич и закрила. Тук сте на много сигурно място. Никой не може да ви открие. А имаме и патрулираща въоръжена охрана.
— Той може ли да ме посещава? — пита Кели и кимва към мен.
— Разрешаваме по едно посещение дневно, но за всяко трябва да дадем съгласието си. Обадете се предварително и проверете дали някой не ви следи. Съжалявам, но въпреки всичко не можем да ви позволим да прекарате нощта тук.
— Няма проблеми.
— Други въпроси? Ако не, ще поразведа Кели наоколо. Заповядайте да ни видите довечера.
Разбирам намека. Казвам на Кели „довиждане“ и обещавам да намина тази вечер. Моли ме да й донеса пица. Все пак петък вечер е.
Докато се отдалечавам, имам чувството, че съм я вкарал в престъпния свят.
Някакъв репортер от кливландски вестник ме хваща в коридора пред съдебната зала и иска да си говорим за „Грейт Бенефит“. Пита дали знам за слуховете, които се носят по адрес на щатския прокурор на Охайо — че бил започнал разследване срещу компанията. Премълчавам, че знам нещо. Той ме следва по петите до съдебната зала. Дек е сам на нашата маса. Адвокатите на защитата си разказват вицове из залата. От Киплър ни следа. Всички чакат.
Бъч е връчил призовката и заповедта на Клиф Райкър, тъкмо когато се бил запътил да хапне набързо. Оня го напсувал. Бъч обаче му показал, че е готов и да се сбие, ако потрябва, и Райкър набързо изчезнал. Името ми го има на призовката, та от тази гледна точка ще трябва да си вардя кожата.
Часът наближава два. В залата се изсипват още хора. Появява се Букър и сяда при нас. Купър Джаксън, Хърли и Грънфелд най-после се връщат от обяд. Ударили са по няколко чашки. Репортерът е седнал на най-задния ред. Никой не умира от желание да разговаря с него.
Има много теории за разискванията на съдебните заседатели. Предполага се, че в случай като този бързо би се взело решение в полза на ищеца. Изминалото време обаче означава, че съдебните заседатели са зациклили. Давам ухо на тези празни приказки и не ме свърта на едно място. Излизам навън да пия вода, отивам до тоалетната, после до бюфета. По-добре е да се разхождам, отколкото да вися в съдебната зала. Стомахът ми се е свил на топка, сърцето ми ще изхвръкне.
Букър ме познава по-добре от всеки друг и се присъединява към моите обиколки. Той също е изнервен. Завиваме в една чупка на мраморния коридор, без да вървим конкретно нанякъде — просто си убиваме времето. И чакаме. По време на големи вълнения е важно да бъдеш сред приятели. Благодаря му, че е дошъл. Отговаря ми, че за нищо на света не би го пропуснал.
Към три и половина вече твърдо смятам, че съм загубил. Решението трябваше да бъде взето много бързо — просто да се определи процентът и да се изчисли сумата. Може би съм бил прекалено самоуверен. В главата ми една след друга нахлуват разни ужасни истории за жалки присъди, взети в този окръг. На път съм да се превърна в статистик — още един пример, че в Мемфис адвокатът трябва да внимава какви предложения приема. Времето се точи мъчително бавно.