Дочувам как някой ме вика от далечината. Това е Дек — маха ми отчаяно, застанал пред вратата на съдебната зала.
— О, боже — възкликвам.
— Само се успокой — казва Букър, а после и двамата направо влитаме в залата. Поемам дълбоко дъх, прошепвам набързо молитва и тръгвам към мястото си. Дръмонд и останалите четирима вече са седнали. Дот е сама на нашата маса. Всичко е готово. Съдебните заседатели се настаняват в ложата, аз минавам зад парапета и сядам до клиентката си. Лицата на съдебните заседатели са непроницаеми. Залата утихва. Съдията пита:
— Стигнаха ли съдебните заседатели до окончателна присъда?
Бен Чарнс, млад чернокож колежански възпитаник и председател на съдебните заседатели, отговаря:
— Да, ваша светлост.
— Написана ли е черно на бяло според моите наставления?
— Да, сър.
— Моля ви, станете и я прочетете.
Чарнс бавно се надига. Държи лист хартия в ръцете си. Листът видимо трепери, но все пак не толкова силно, колкото ръцете ми. Едва дишам. Чувствам се толкова зашеметен, че май ще припадна. За разлика от мен Дот е забележително спокойна. Тя вече спечели своята битка с „Грейт Бенефит“. Пред всички в съда си признаха, че са сгрешили. За нея нищо друго няма значение.
Мъча се да запазя безизразна физиономия и да не показвам никакви чувства, все едно каква ще е присъдата. Правя го така, както съм се упражнявал. Драскам в адвокатския си бележник. Хвърлям бърз поглед към съперниците отляво и виждам, че петимата адвокати на защитата прилагат същата стратегия.
Чарнс кашля, после започва да чете:
— Ние, съдебните заседатели, се произнасяме в полза на ищеца и присъждаме обезщетение за материални щети в размер на двеста хиляди долара. — Тук прави пауза. Всички погледи са насочени към листа хартия. Засега няма изненади. Пак кашля леко и продължава: — Ние, съдебните заседатели, се произнасяме в полза на ищеца и присъждаме наказателно обезщетение в размер на петдесет милиона долара.
Зад мен някой хлъцва. Около масата на защитата всички настръхват, но иначе за няколко секунди цари пълна тишина. Бомбата е паднала, избухнала е, а след експлозията всеки светкавично се озърта за смъртоносни рани. Не се виждат такива и отново може да се диша спокойно.
Аз записвам цифрите в адвокатския си бележник, но драскулките ми са абсолютно нечетливи. Отказвам да се усмихна, макар че това май ще ми струва рана на долната устна, която съм прехапал здраво. Има много неща, които ми се ще да направя. С удоволствие бих скочил върху масата и бих се премятал и ритал като видиотен футболист. Или бих хукнал към ложата на съдебните заседатели да им разцелувам краката. Или бих се разхождал наперено пред масата на защитата с най-гадната си усмивчица. А още бих искал да се хвърля на врата на съдията и да го прегръщам, прегръщам, милия Тайрън Киплър.
Изоставям фантазиите си и просто прошепвам на клиентката „честито“. Тя не отвръща. Поглеждам към съдията и виждам, че негова светлост се е зачел в решението заедно със съдебния секретар, който му е подал листа. Поглеждам и към ложата. Повечето заседатели също ме гледат. Сега вече не мога да сдържа усмивката си. Кимвам и едва прошепвам „благодаря“.
Слагам кръст в адвокатския си бележник, а отдолу пиша „Дони Рей Блек“. Затварям очи и той се появява пред мен такъв, какъвто съм го запомнил. Виждам го, седнал на шезлонга — гледа бейзболния мач, яде пуканки и се усмихва, щастлив просто защото е там. Гърлото ми пресъхва, очите ми се навлажняват. Той не биваше да умира.
— Съдебното решение изглежда напълно редовно. — Твърде редовно, бих казал аз.
Киплър се обръща към съдебните заседатели, благодари им, че са изпълнили своя граждански дълг, после съобщава, че скромните им чекове ще бъдат изпратени по пощата другата седмица, и ги освобождава. Съпроводени от пристава, те за последен път напускат съдебната зала. Няма да ги видя никога повече. Точно в този миг бих искал да раздам на всеки от тях по един цял милион.
Киплър също се бори със себе си, за да запази сериозното изражение.
— След около седмица ще обсъдим следващите процедури, обжалване и тъй нататък. Секретарката ми ще ви изпрати съобщение. Има ли още нещо?
Аз поклащам глава. Какво повече да искам.
Без да става, Лио се обажда тихо:
— Нищо, ваша светлост — а екипът му трескаво се залавя да прибира документи в куфарчета и досиета в кашони. Искат час по-скоро да изчезнат оттук. Това е най-голямата присъда в историята на Тенеси и завинаги ще ги запомнят като хората, разбити на пух и прах. Ако не бях толкова изтощен и замаян, можех да се поразходя до тяхната маса и да им предложа да си стиснем ръце. Това би било изискано от моя страна, но май не се чувствам способен на подобна постъпка. Много по-лесно ми е да седя тук, близо до Дот, и да се гледам в името на Дони Рей в адвокатския си бележник.