Още не може да се каже, че съм забогатял. Обжалването би могло да отнеме година, дори две. А присъдата е толкова огромна, че неминуемо ще предизвика яростни нападки. Но, така или иначе, аз съм си свършил работата. От думата „работа“ сега ми призлява. Искам да хвана някой самолет и да избягам на необитаем остров.
Киплър удря с чукчето и официално обявява края на процеса. Поглеждам към Дот и виждам, че плаче. Питам я как е. Дек се хвърля да ни поздравява. Той е още пребледнял, но ухилен, а четирите му съвършени предни зъба проблясват. Но аз гледам Дот. Тя е твърда жена, която трудно пролива сълзи, но веднъж заплаче ли, няма спиране. Хващам я успокоително за ръка и й подавам кърпичка.
Букър ме стиска дружески за врата и казва, че ще ми се обади идната седмица. Купър Джаксън, Хърли и Грънфелд се спират сияещи до масата и сипят възторжени слова. Бързат за самолета. Ще говорим в понеделник. И репортерът цъфва, но го отпращам с ръка. Донякъде пренебрегвам всички тия хора, защото съм загрижен за моята клиентка. Риданията й стават все по-силни. Тя не е на себе си.
Правя се, че не забелязвам Дръмонд и неговите хора. Натоварени като магарета, те бързо се изнасят към изхода. Не си проговаряме и една дума. Точно в момента много ми се ще да бъда мухичка на стената в офиса на „Брилянтин“.
Секретарката, приставът и деловодителят си раздигат нещата и тръгват. Съдебната зала е празна, оставаме само аз, Дот и Дек. Ще ми се да ида при Киплър, да му благодаря, че ми подаде ръка и че направи възможно всичко това. Но по-късно. Точно сега държа ръката на Дот, а тя лее ли, лее сълзи. Дек седи до нас и си мълчи. И аз мълча. Очите ми са се навлажнили, боли ме сърцето. Парите изобщо не я вълнуват. Тя си иска момчето. Някой, вероятно приставът, дръпва шалтера в коридора и лампите угасват. Съдебната зала потъва в сумрак. Не помръдваме. Плачът на Дот утихва. Тя бърше страни с кърпичка, с пръсти, с длани.
— Прощавайте — казва дрезгаво. Вече иска да си ходи и решаваме да тръгнем. Хванал съм я за ръката, а Дек събира документи и книжа и ги напъхва в три папки. Напускаме притъмнялата зала и тръгваме по мраморния коридор. Наближава пет, петъчният следобед привършва и отвън не е много оживено. Няма камери, няма репортери, няма тълпа, която да ме причаква, за да запечата думите и лика на адвоката на деня.
Всъщност никой не ни забелязва.
50
Последното място, където бих отишъл, е кантората. Толкова съм грохнал и зашеметен, че и на бар не ми се ходи. Пък и с мен е само Дек, един пълен въздържател. Сега ми трябват две по-силни питиета, и съм труп. Добре беше да спретнем един хубав купон по този случай, но когато си имаш работа със съдебни заседатели, трудно се планират такива неща.
Може би утре. Сигурен съм, че до утре ще се опомня и вече ще реагирам нормално. Ще мога да се зарадвам на присъдата. Да, утре ще празнувам.
Сбогувам се с Дек пред Съдебната палата, казвам, че съм каталясал, и му обещавам да се видим по-късно. И двамата сме още замаяни и ни трябва време за размисъл насаме. Потеглям към дома на мис Бърди и се захващам с обичайната проверка на стаите. Просто е минал още един ден. Ден като ден. Седя на нейната веранда, гледам квартирката си отсреща и за пръв път започвам да харча пари. След колко ли време ще си купя къща? Или ще си построя една? Каква нова кола ще си купя? Гледам да отблъсна тези мисли, но не става. Какво правиш с шестнайсет милиона долара и половина? Още не мога да включа. Знам, разбира се, че сума неща могат да се объркат. Делото може да бъде оспорено и върнато за преразглеждане. Делото може да бъде оспорено и анулирано, при което оставам с празни ръце. Наказателното обезщетение може да бъде жестоко окастрено от Апелативния съд или изцяло отменено. Знам, че стават подобни ужаси, но засега парите са мои.
Гледам залеза и си мечтая. Въздухът е свеж, но много студен. Може би утре ще започна да осъзнавам истинския размер на онова, което направих. Засега ме сгрява мисълта, че душата ми се поочисти от насъбраната злоба. Близо година живях с изгаряща омраза към незнайната твар „Грейт Бенефит“. Тровех се с черна ненавист към работещите там — ония, заради чиито действия си отиде невинна жертва. Надявам се, че Дони Рей почива в мир. Сигурно някой ангел ще му разкаже какво се е случило днес.
Те бяха опровергани и разобличени. Вече не ги мразя.
Кели си откъсва парченце пица с вилицата и гризе от него. Устните й са все още подути, бузите и челюстите я болят. Седим на леглото, опрели гърбове на стената и изтегнали напред крака. Кутията с пицата е между нас. Гледаме уестърн с Джон Уейн. Екранът на малкото сони, поставено върху скрина, е доста наблизо. Стаята е тесничка. Кели е облечена със сив анцуг на бос крак. Виждам малкия белег на десния глезен, който й счупи онзи тип миналото лято. Измила е косата си и я е вързала на конска опашка. Лакирала е ноктите си в светлочервено. Опитва се да бъде весела и разговорлива, но при тези болки е трудно да се веселиш. Така че не си говорим много. Никога не съм си патил от истински побой и ми е трудно да си представя шока след това. Лесно е да разбереш физическата болка, но не и душевната мъка. Чудя се кога ли е решил да спре, за да се възхити на онова, което е сътворил.