Опитвам се да не мисля за това. Не сме говорили за него, а и не смятам да го обсъждаме. Откакто са връчили документите на Клиф, ни вест, ни кост от него.
Тук Кели се е запознала с една жена на средна възраст, майка на три поотраснали деца, която е толкова изплашена и потисната, че не може и едно просто изречение да върже. Живее в съседната стая. Тук е съвсем спокойно и тихо. Кели е излизала от стаята си само веднъж, да подиша чист въздух на верандата отзад. Опитала се да чете, но й било трудно. Лявото й око все още е затворено, а дясното от време на време сълзи. Лекарят е казал, че няма сериозни увреждания.
На няколко пъти се разплаква и аз постоянно й обещавам, че това ще е последният побой. Никога няма да се повтори отново. Дори ако трябва сам да му светя маслото. И го казвам съвсем сериозно. Ако се доближи до нея, мисля, че направо ще му пръсна мозъка.
Арестувайте ме. Обвинете ме. Организирайте процес срещу мен. Докарайте дванайсет души в ложата на съдебните заседатели.
Не й споменавам за присъдата. Както седя с нея в тази тъмна стаичка и гледам Джон Уейн да препуска на кон, ми се струва, че от обявяването й са изминали много дни и съм километри надалеч от съдебната зала на Киплър.
И точно тук искам да остана.
Дояждаме пицата и се сгушваме по-близо един до друг. Държим се за ръце като деца. Трябва много да внимавам — тя е насинена от главата до петите.
Филмът свършва, следват новините в десет часа. Изведнъж ме обхваща тръпка на любопитство — дали ще споменат делото „Блек“? След неизбежните вести за насилия и убийства и след първото прекъсване за реклами водещият оповестява тежко:
— Днес в една от залите на Мемфиския съд се случи нещо нечувано и невиждано. Съдебните заседатели по едно гражданско дело присъдиха рекордното наказателно обезщетение от петдесет милиона долара, което да се изплати от застрахователната компания „Грейт Бенефит“ със седалище Кливланд, Охайо. А ето го и Родни Фрейт от мястото на събитието.
Тук мога само да се усмихна. Родни Фрейт се появява веднага — предава на живо пред Съдебната плата на окръг Шелби, в която, разбира се, от часове няма жива душа.
— Арни, преди около час разговарях с Полин Макгрегър, секретарка в съда, която потвърди, че днес следобед около четири часа съдебните заседатели от осма зала — залата на съдията Тайрън Киплър — са присъдили същинско обезщетение от двеста хиляди долара и наказателно обезщетение от петдесет милиона. Говорих и със съдията Киплър, който отказа да застане пред камерата, но съобщи, че делото било по отказ за изплащане на застраховка от страна на „Грейт Бенефит“. Друго не пожела да каже. Сподели и че, доколкото знае, това е най-голямата присъда, произнасяна досега в щата Тенеси. Разговарях с няколко адвокати от града и никой никога не е чувал за присъда с подобни размери. Лио Ф. Дръмонд, адвокат на ответника, не пожела да коментира. Руди Бейлър, адвокат на ищеца, не беше тук, за да коментира случая. От мен толкова, Арни.
Арни бързо превключва на някаква тежка катастрофа по шосе № 55.
— Ти си спечелил? — обажда се тя. Не е изненадана, а просто сякаш не знае със сигурност и пита.
— Ами да.
— Петдесет милиона долара?
— Аха. Но парите още не са постъпили в сметката ми.
— Руди!
Свивам рамене, все едно, че през ден ми се случва.
— Имах късмет.
— Но ти едва вчера си завършил.
Какво да й кажа?
— Не е толкова трудно. Съдебните заседатели бяха прекрасни, а и фактите биеха право в целта.
— Хайде, и ти! Все едно такива неща се случват през ден.
— Де да се случваха…
Тя взима дистанционното и изключва звука на телевизора. Иска да разбере нещо повече.
— Само се правиш на скромен, превземаш се.
— Права си. Точно в момента съм най-великият адвокат на света.
— Е, така е по-добре — казва тя и опитва да се усмихне. Вече почти съм свикнал с насиненото й подпухнало лице. Не се взирам в раните й така, както днес следобед в колата. Нямам търпение тази седмица да мине и тя отново да стане прекрасна.