Кълна се, бих го убил.
— А колко ще получиш? — пита Кели.
— Направо по същество, така ли?
— Просто ми е интересно — казва тя с почти детинско любопитство. Духом вече сме любовници и ми е хубаво, като си гукаме и си хихикаме.
— Една трета, ама има още много път, докато стигнем дотам.
Тя се извръща към мен, но внезапно се свива от болка и простенва. Помагам й да легне по корем. Бори се със сълзите. Тялото й е напрегнато. Не може да спи по гръб заради охлузванията. Галя косите й, шепна й на ухото, докато интеркомът ме сепва. Обажда се Бети Норвел. Времето ми е изтекло.
Кели ми стисва силно ръката, а аз я целувам по подутата буза и обещавам утре да дойда пак. Моли ме да не си тръгвам.
Предимствата да спечелиш такава присъда на първия си процес са очевидни. Единственият недостатък, който съм в състояние да съзра през изминалите няколко часа, е, че оттук нататък няма накъде да вървя, освен надолу. Оттук нататък всеки клиент ще очаква от мен същото чудо. За това обаче ще му мисля по-късно.
В събота сутрин седя сам в кантората — чакам някакъв репортер и неговия фотограф. Телефонът звъни.
— Клиф Райкър се обажда — казва дрезгав глас и аз незабавно натискам бутона за запис.
— Какво искаш?
— Къде е жена ми?
— Имаш късмет, че не е в моргата.
— Очистен си, смотаняк тъп!
— Продължавай да приказваш, приятел, всичко се записва.
Той бързо затваря, а аз продължавам да се взирам в апарата. Този е нов, но пак куча марка. По време на процеса го сменяхме с другия, когато не искахме Дръмонд да ни чува.
Обаждам се на Бъч вкъщи и му разказвам за краткия разговор с мистър Райкър. И Бъч му е бесен заради вчерашния им сблъсък, когато занесъл призовката. Клиф му отправил грозни закани, дори и майка му включил в тях. Добре че имало двама негови колеги, иначе Бъч щял да му види сметката. Каза ми снощи, че ако Клиф ме заплаши с нещо, просто да го повикам. Тренирали бокс с някой си Роки, иначе голям самохвалко, но щом били заедно, никой не можел да им излезе насреща. Карам го да ми обещае, че само ще го сплашат. Добре, с Роки щели да го спипат насаме, да му споменат за телефонните заплахи и да му кажат, че са ми бодигардове. Ако пак ме заплаши, спукана му била работата. Дано така да стане. Решил съм да не живея в страх. Пък и Бъч да си направи кефа.
Репортерът от „Мемфис Прес“ пристига в единайсет. Докато си говорим, фотографът изщраква цял филм. Иска да знае всичко за делото и за процеса и аз му наливам с фунията в ушите. Сега тази информация вече не е поверителна. Казвам разни приятни неща за Дръмонд, прекрасни неща за Киплър, великолепни неща за съдебните заседатели.
Тая история ще бъде хитът на неделния брой, обещава ми той.
Мотая се из кантората, чета пощата и прослушвам няколкото телефонни обаждания от миналата седмица. Невъзможно ми е да подхвана работа. Половината си време отдавам на спомени от процеса, а другата половина прекарвам в мечти за бъдещето ми с Кели. Какво по-голямо щастие от това.
Обаждам се на Макс Лойбърг и му разказвам подробностите. Заради виелици прекъснали полетите и нямало как да дойде навреме в Мемфис.
Нашата среща в събота вечер много прилича на петъчната — само храната и филмът са други. Тя обича китайската кухня и аз донасям цяла торба китайски ястия. Гледаме някаква комедия и от време на време се смеем, както си седим в същата поза на същото легло.
Ала ни най-малко не ни е скучно. Тя се измъква от своя собствен кошмар. Раните й заздравяват. Смее се малко по-лесно, прави малко по-бързи движение. Телата ни пак се докосват. Е, не колкото бих искал.
Опротивял й е този анцуг, мечтае да го свали. Перат й го всеки ден, но много й е омръзнал. Копнее отново да бъде хубава и си иска своите дрехи. Замисляме как ще проникнем в апартамента и ще й отмъкнем багажа.
Все още не говорим за бъдещето.
51
Понеделник сутрин. Сега, като богаташ със свободно време, спя до девет, обличам се неглиже и пристигам в кантората в десет. Съдружникът ми усърдно раздига документите по делото „Блек“ и прибира сгъваемите масички, които от месеци задръстваха приемната. И двамата се хилим и кикотим за най-дребното нещо. Напрежението се изпари. Свършихме си работата и е време да злорадстваме. Той изтичва да купи кафе, седим на бюрото ми и наново преживяваме онези най-честити мигове.
Дек ми е изрязал статията от вчерашния „Мемфис Прес“ за в случай, че ми потрябва още едно копие. Благодаря му, може и да ми потрябва, макар че вкъщи си имам цяла дузина от тоя брой. Заел съм изцяло първа страница на „Метро“ — сред колоните на прекрасно описания ми триумф се мъдри възголемичка снимка на моя милост, както съм седнал на бюрото. Вчера цял ден не можах да откъсна очи от себе си. Вестникът е влязъл в триста хиляди домове. Такава слава с пари не се купува.