Втората грешка беше, че излъгах за нейната кола. Минах през паркинга, след като бях в участъка, и видях нейния фолксваген и неговия пикап. Тази лъжа ще свърши работа, ако някой не каже на ченгетата, че колата й не е мърдала от мястото си дни наред.
Ами ако Клиф или негов приятел са повредили колата, докато Кели е била в приюта, и сега този приятел се появи в участъка и разкаже всичко? Въображението ми рисува какви ли не страшни сцени.
Но най-голямата грешка, за която се сетих през последните четири часа, е лъжата, че Кели уж ми се обадила по телефона веднага след като била позвънила на полицията. Това ми беше извинението, че съм цъфнал в участъка толкова бързо. Невероятно тъпа лъжа, защото такова обаждане просто няма. И ако ченгетата проверят в телефонната компания, ще си имам големи проблеми.
С напредването на нощта изплуват и други грешки. За щастие повечето са продукт на един болен от страх мозък и след внимателен анализ и ожесточено драскане отпадат като незначителни.
Оставям Дек да поспи до пет сутринта и тогава го събуждам. След час той пристига с термос кафе. Предлагам му своята версия и първата му реакция е просто възхитителна.
— Никой съд на света не би осъдил това момиче — възкликва спонтанно той.
— Остави сега съда — казвам аз. — По-важното е да я измъкнем от затвора веднага.
Правим план. Трябва ми цялата документация: протоколи от арестуването, протоколи от съда, медицински заключения и копия от първата й молба за развод. Дек трепери от нетърпение да изрови някоя мръсотия. В седем часа хуква за още кафе и вестници.
Информацията, която ни засяга, е на трета страница на „Метро“. Само три абзаца, без снимка на убития. Станало е твърде късно през нощта, за да бъде отразено по-добре. Заглавието гласи „Съпруга арестувана за убийство“. В Мемфис такива се появяват поне три пъти месечно. Ако не търсех специално, нямаше да го забележа.
Обаждам се на Бъч. Този човек спи като пън. Бъч е нощна птица, живее сам след трите си развода и обича да затваря баровете. Казвам му, че неочаквана смърт е сполетяла приятелчето му Клиф Райкър и това явно го събужда. Малко след осем пристига в кантората. Обяснявам му, че искам от него да се завърти около апартамента и да разбере дали някой не е видял или чул нещо. И дали полицаите вече не правят същото. Бъч ме прекъсва на средата. Той е детективът. Знае си работата.
Обаждам се на Букър в кантората и обяснявам, че моя клиентка по бракоразводно дело снощи е убила съпруга си, но всъщност е чудесно момиче и искам да я изкарам от пандиза. Нуждая се от помощта му. Братът на Марвин Шанкъл е съдия по наказателни дела и аз го моля да я пусне, в най-лошия случай при минимална гаранция.
— От дело за петдесет милиона долара обезщетение си паднал до някакъв си гаден развод, а? — пита шеговито Букър.
Успявам да се захиля. Само да знаеше…
Марвин Шанкъл е извън града, но Букър обещава да се обади където трябва. Излизам от кантората в осем и половина и отпрашвам към центъра. Цяла нощ се мъча да изтрия от съзнанието си представата за Кели в килията.
Влизам в сградата на Окръжния съд и се отправям към кабинета на Лони Шанкъл. Посрещат ме с вестта, че съдията Шанкъл също като брат си е извън града, и няма да се върне до късно следобед. Завъртам няколко телефона и се опитвам да намеря досието на Кели. Снощи са били арестувани десетина души, така че папката й сигурно още в участъка.
С Дек се срещаме около девет и половина във фоайето. Носи протоколите за арестуване. Пращам го в полицейския участък да намери досието й.
Окръжната прокуратура е на третия етаж. В петте й отдела работят около седемдесет прокурори. В „Семейно насилие“ са само две — Морган Уилсън и още една жена. За щастие Морган Уилсън си е на бюрото, просто трябва да ида при нея. Флиртувам със секретарката й някъде около половин час и за моя изненада това има ефект.
Морган Уилсън е около четирийсетгодишна и има невероятно излъчване. Ръката й не трепва, а усмивката предупреждава: „Страшно съм заета. Давай по-бързо.“ Кабинетът й е претъпкан с папки, но всичко е много чисто и подредено. Хваща ме умора само като гледам колко работа има за вършене. Сядаме и тя изведнъж се сеща.
— Момчето с делото за петдесетте милиона? — Усмивката й видимо се променя.
— Точно така — свивам небрежно рамене аз. Дело като дело, какво толкова.
— Поздравявам ви. — Тя явно е впечатлена.
Ах, цената на славата! Подозирам, че в момента пресмята — както всеки друг юрист в щата — колко прави една трета от петдесет милиона.