Най-напред Дек позвънил на Бъч, който спял. Двайсет минути по-късно Бъч довтасал в кантората въоръжен до зъби и се заел да го успокоява.
Когато пристигам, двамата разглеждат надупченото стъкло и Дек ми разправя за произшествието. Още трепери. Твърди, че е добре, но едва говори. Бъч казва, че щял да дебне от засада под прозореца, за да спипа мръсника, ако пак се появи. В колата имал две пушки и автомат „Калашников“. Е, ако братята Райкър пак решат да се забавляват, господ да им е на помощ.
Не успявам да се свържа с Букър. Марвин Шанкъл го е отмъкнал по работа извън града. Пращам му кратко писмо, в което обещавам да се обадя.
Решаваме да похапнем в уединение, далеч от възхитените тълпи. Двамата с Дек си купуваме сандвичи и обядваме в кухнята на мис Бърди. Бъч е паркирал на алеята зад моето волво. Ще се вкисне, горкият, ако поне веднъж не гръмне с автомата.
Вчера беше голямото седмично чистене, тъй че къщата все още е свежа и не мирише на мухъл. Всичко е готово за посрещане на мис Бърди.
Споразумението е просто и безболезнено. Дек получава всички клиенти, които поиска, а аз — две хиляди долара в срок от деветдесет дни. Ако желае, може да работи с други адвокати. Има правото да се отърве от всички неприятни дела. Папките с дълговете на „Ръфин“ ще бъдат върнати при Букър. Няма да му хареса, но ще го преживее някак.
Не е трудно да отметнем досиетата. Става ми тъжно, като виждам колко малко клиенти сме събрали за шест месеца.
Фирмата разполага с три хиляди и четиристотин долара в банката и няколко неплатени сметки.
Докато дъвчем сандвичите, уреждаме разни дреболии и деловата страна на раздялата се оказва лесна. Но не и личната. Дек няма бъдеще. Не може да издържи изпита за адвокатски права и няма къде да отиде. Няколко седмици ще разчиства старите дела, но не може да работи без човек като мен или Брузър. И двамата го знаем, но си мълчим.
Той си признава, че пак е без пукната пара.
— Хазарт, а? — питам аз.
— Аха. Игралните домове. Все натам ме влече.
Дек е отпуснат, почти замаян. Отхапва грамаден залък и почва шумно да дъвче.
Преди да създадем фирмата миналото лято, получихме равни дялове от обезщетението на Ван Ландъл. Имахме по пет хиляди и петстотин долара, а вложихме само по две хиляди. На няколко пъти ми се наложи да бъркам в спестяванията, но все още имам в банката две хиляди и осемстотин долара — пари, събрани с пестеливост и оскъден живот. Дек също не харчи парите си. Просто ги прахосва на игралната маса.
— Снощи разговарях с Брузър — казва той.
Не съм изненадан.
— Къде е?
— На Бахамските острови.
— И Принс ли е там?
— Аха.
Това е добра новина и ми олеква на сърцето. Дек сигурно знае отдавна.
— Значи са се измъкнали — казвам аз.
Гледам през прозореца и се мъча да си ги представя със сламени шапки и тъмни очила. Тук живееха само на сянка.
— Аха. Нямам представа как. Нали знаеш, за някои работи не се пита. — Дек прави каменна физиономия. Мисли за нещо. — Знаеш ли, че парите са тук?
— Колко?
— Четири милиона в брой. Толкова са събрали от клубовете.
— Четири милиона?
— Аха. На куп. Заключени в мазето на някакъв склад. Тук, в Мемфис.
— И колко ти предлагат?
— Десет процента. Брузър казва, че ако ги докарам до Маями, останалото е негова работа.
— Не го прави, Дек.
— Няма никакъв риск.
— Ще те спипат и отиваш в затвора.
— Не ми се вярва. Федералните вече не дебнат. Нямат представа какво е станало с парите. Всички предполагат, че Брузър си е отмъкнал достатъчно и повече не му трябват.
— А трябват ли му?
— Не знам. Но си ги иска.
— Не го прави, Дек.
— Просто е като две и две. Парите ще се съберат в малко камионче. Брузър казва, че товаренето е най-много два часа. Стигам с камиончето до Маями и чакам инструкции. Ще ми отнеме два дни и ставам богат.
Говори като на сън. Не се съмнявам, че Дек ще опита. Двамата с Брузър отдавна кроят планове. Казах каквото мисля. Той не иска да ме чуе.
Напускаме къщата на мис Бърди и отиваме в апартаментчето. Дек ми помага да пренеса дрехите до колата. Запълвам багажника и половината задна седалка. Нямам желание да посещавам кантората и двамата се сбогуваме край гаража.
— Не те упреквам, че напускаш — казва той.
— Пази се, Дек.
За секунда се прегръщаме неловко и в гърлото ми засяда буца.
— Знаеш ли, Руди, ти сътвори част от историята.
— Заедно я сътворихме.
— Да, и какво получихме?
— Поне ще можем да се хвалим.
Ръкуваме се и очите на Дек овлажняват. Гледам го как се криви и куцука по алеята към колата на Бъч. Потеглят.