— Чети по-нататък — шепне тя, сякаш е чула как машинката в мозъка ми се върти на пълни обороти.
Старият негър пред Букър плаче за някаква си отдавна загубена любов и обяснява какви неблагодарници са децата. Мъча се да не слушам, но това е невъзможно. Букър яростно драска в бележника и се прави, че не забелязва сълзите. Откъм другия край на масата Боско се хили гръмогласно.
Параграф мети от завещанието оставя три милиона долара на една църква и още два милиона на някакъв колеж. Следва дълъг списък на благотворителни организации, който започва с Дружеството на диабетиците и завършва с мемфиския зоопарк. Най-дребната сума е петдесет хиляди долара. Продължавайки да се мръщя, аз пресмятам набързо и установявам, че мис Бърди струва на чисто поне двайсет милиона долара.
Около завещанието изведнъж изникват цял куп проблеми. Първо на първо — не е толкова дебело, колкото би трябвало. Мис Бърди е богата, а богатите не оставят тънички, прости завещания. Те пишат дебели, подробни завещания с множество изпълнители, попечители, прехвърляне през поколение и още сума ти хитрини и уловки, измислени и употребявани от скъпите данъчни консултанти в големите фирми.
— Кой го състави? — питам аз. Пликът е чист и никъде не се споменава името на юриста.
— Бившият ми адвокат, сега покойник.
Добре, че е покойник. Това завещание си е направо професионална некадърност.
Значи тази мила дребна старица със сиво-жълтеникави зъби и доста приятен глас струва двайсет милиона долара. И очевидно няма адвокат. Поглеждам я, после пак скланям глава над завещанието. Не се облича разкошно, не носи злато и диаманти, не отделя нито време, нито пари за прическата си. Скромна памучна рокля и протрит винен жакет, вероятно конфекция. И друг път съм виждал богати бабички, но обикновено си личат от пръв поглед.
Завещанието е писано почти преди две години.
— Кога почина вашият адвокат? — питам аз с медено гласче. Все още сме сгушени един до друг и носовете ни почти се докосват.
— Миналата година. От рак.
— И в момента нямате адвокат?
— Ако имах, сега нямаше да разговарям с теб, нали, Руди? Завещанието е проста работа, та си рекох, че ще се справиш.
Странно нещо е алчността. От първи юли започвам работа в „Броднакс и Спиър“ — дребна западнала фирма с петнайсет заробени адвокати, които не вършат почти нищо друго, освен да защитават в съда интересите на разни застрахователни компании. Не за това съм мечтал, но се получи така, че „Броднакс и Спиър“ ми предложиха работа, докато всички други си правеха оглушки. Мисля да изкарам там няколко години, додето разбера кое как става, а после да си потърся нещо по-добро.
Няма ли да се шашнат ония образи в „Броднакс и Спиър“, ако още от първия ден им домъкна клиент с двайсет милиона долара? Моментално ще се превърна в магьосник, в ослепителна млада звезда с магически пръсти. Току-виж, ми отпуснали и по-голям кабинет.
— Много ясно, че ще се справя — неуверено казвам аз. — Само че, нали разбирате, става дума за много пари и…
— Шшшт — съска свирепо тя и се привежда още по-ниско. — Не споменавай за пари. — Очите й шарят във всичко посоки, сякаш нейде отзад се спотайват крадци. После категорично заявява: — Не искам да разговарям на тая тема.
— Добре. Съгласен съм. Но според мен би трябвало да си помислите за консултация с данъчен юрист.
— И старият ми адвокат така разправяше, обаче не искам. Според мен юристът си е юрист, а завещанието — завещание.
— Вярно, но можете да си спестите цяла камара пари от данъци, ако го съставите разумно.
Тя тръсва глава, сякаш ме смята за пълен идиот.
— Няма да пестя нито цент.
— Извинявайте, но мисля, че имате тази възможност.
Ръката й е осеяна с кафяви старчески петна. Тя ме потупва с нея по китката и прошепва:
— Чакай да ти обясня, Руди. Данъците изобщо не ме вълнуват, защото, нали разбираш, вече ще съм мъртва. Така ли е?
— Да, май така излиза. Ами наследниците ви?
— Точно затова съм при теб. Яд ме е на наследниците и искам да ги отрежа от завещанието. Двете ми деца и част от внуците. Клъц-клъц-клъц. Нищо няма да вземат, разбираш ли? Нула. Нито цент, нито един стол. Нищичко.
Изведнъж очите й са станали студени и около устата се стягат снопчета бръчки. Без сама да усеща, тя стиска ръката ми. В тази секунда мис Бърди е не само сърдита, но и дълбоко наранена.