Рано или късно трябва да ми потръгне. Но дотогава остават минимум още две възможни катастрофи. Първо, мога да бъда арестуван или по някакъв друг начин злепоставен във връзка с пожара. И второ, мога да се издъня на изпита.
Тия две вероятности ме карат да се люшкам неспокойно в хамака чак до ранните утринни часове.
Рано-рано Брузър изниква в кантората с главоболие и кръвясали очи, но издокаран до немай-къде — скъп вълнен костюм, дискретно колосана бяла памучна риза, разкошна копринена вратовръзка. Буйната му грива изглежда като минала през пералня — чиста и лъскава.
Запътил се е към съда да урежда формалностите по предстоящо дело за контрабанда на наркотици и цял трепери от напрежението на предстоящата битка. По някое време бивам призован пред бюрото му за инструкции.
— Добра работа свърши с Ван Ландъл — изрича той, надничайки измежду купища документи и папки. На безопасно разстояние зад гърба му Дру се прави на страшно заета. Акулите я гледат лакомо. — Преди няколко минути разговарях със застрахователната компания. Обезщетението ни е в кърпа вързано. Отговорностите изглеждат ясни. Много ли е потрошено момчето?
Снощи прекарах в болницата един мъчителен час заедно с Ван Ландъл и жена му. Имаха куп въпроси, свързани с главната им грижа — колко ще вземат. Не разполагах с ясни отговори, но умело маскирах нещата с празни приказки на адвокатски жаргон. Засега номерът минава.
— Фрактури на крак, ръка, ребра и сума ти контузии. Докторът казва, че ще остане в болница поне десет дни.
Брузър се усмихва доволно.
— Така те искам. Проучи случая. Слушай какво ти казва Дек. Може да изкопчим тлъстичко обезщетение.
Тлъстичко ще е за Брузър, аз обаче няма да имам дял от печалбата. Случаят ми се брои за пробен.
— Ченгетата искат да чуят показанията ти относно пожара — подхвърля той, посягайки към някаква папка. — Снощи се разбрахме. Ще разговаряте тук, в мое присъствие.
Казва го така, сякаш вече всичко е решено и нямам избор.
— Ами ако откажа? — питам аз.
— Тогава сигурно ще те приберат за разпит. Ако нямаш нищо за криене, препоръчвам ти да се съгласиш. Аз ще съм тук. Можеш да се съветваш с мен. Поговори с тях и ще те оставят на мира.
— Значи мислят, че е палеж?
— Почти са уверени.
— Какво искат от мен?
— Къде си бил, какво си правил, място, време, алиби — старата песен.
— Не мога да отговоря на всички въпроси, но ще кажа истината.
Брузър се усмихва.
— Значи истината ще ти помогне.
— Голяма мисъл, трябва да си я запиша.
— Предлагам да свършим тая работа в два следобед.
Кимвам мълчаливо. Странно, в сегашното си уязвимо положение разчитам изцяло на Брузър Стоун — човек, комуто иначе не бих повярвал за нищо на света.
— Ще ми трябва малко свободно време, Брузър — казвам аз.
Ръцете му застиват във въздуха и той се вторачва насреща ми. Дру извръща глава откъм шкафа в ъгъла. Май ме е чула даже една от акулите.
— Още не си започнал — казва Брузър.
— Да, знам. Но изпитът наближава. Честно казано, доста съм занемарил ученето.
Той килва глава настрани и се чеше по брадата. Когато пие и се весели, Брузър има пронизващи очи. А сега са същински лазери.
— Колко време?
— Ами… бих искал да идвам сутрин и да работя някъде до обяд. После, нали разбираш, в зависимост от графика за срещи и съдебни дела, да отскачам до библиотеката.
Опитът за майтап излиза невероятно плосък.
— Можеш да учиш заедно с Дек — внезапно се усмихва Брузър. Това трябва да е шега и аз се разсмивам тъпо. Той отново става сериозен. — Знаеш ли какво? Ще работиш до обяд, после грабваш учебниците и отиваш в кафенето на „Сейнт Питър“. Учи там колкото щеш, нямам нищо против, но си отваряй очите. Искам да изкараш изпита, в момента обаче много повече ме вълнува набирането на нови клиенти. Вземи си един мобифон, та да мога да те открия по всяко време. Бива ли?
Защо ли ми трябваше? Мислено се наругавам, задето споменах изпита.
— Дадено — казвам аз, леко навъсен.
Снощи в хамака си мислех, че с малко късмет може повече да не стъпя в „Сейнт Питър“. Сега съм заточен там.
Същите две ченгета, които ме посетиха в апартамента, идват при Брузър за разрешение да ме разпитат. Четиримата сядаме около кръгла масичка в ъгъла на кабинета му. По средата са сложени два касетофона. И двата работят.
Разговорът бързо затъпява. Повтарям историята, която разправих на тия двама палячовци при първата ни среща, а те изгубват поразително много време, за да я разчепкат до най-дребните подробности. Мъчат се да ме вкарат в противоречие за съвсем незначителни неща — „май споменахте, че сте били с тъмносин костюм, а сега казвате само син“, — но аз говоря абсолютната истина. Нямам лъжи за прикриване и след един час те изглежда осъзнават, че не съм онзи, когото търсят.