Постепенно Брузър кипва и ги подканва да побързат. Това донякъде има ефект. Определено смятам, че ги е страх от Брузър.
Най-сетне двамата си тръгват и Брузър казва, че това ще е всичко. Вече не съм заподозрян, просто гледат да си изпипат работата. Утре ще се обади на техния шеф да ми закрият досието.
Благодаря му. Той ми подава мъничък мобифон, който свободно се побира в шепа.
— Носи го по всяко време — казва той. — Особено когато учиш за изпита. Може да ми потрябваш спешно.
Машинката изведнъж натежава. Чрез нея ще съм подвластен на неговите капризи по всяко време на денонощието.
Брузър ме отпраща.
Завръщам се в закусвалнята край ортопедичното крило с твърдото намерение да се укрия в някой ъгъл, да уча и да си нося редовно проклетия мобифон, но да не обръщам внимание на хората.
Храната е сносна. След седем години студентски столове всичко става за ядене. Взимам си пикантен сандвич със сирене и пържени картофи. Подреждам записките върху една ъглова масичка и сядам с гръб към стената.
Най-напред се заемам със сандвича, наблюдавайки останалите клиенти. По дрехите личи, че повечето са от медицинското съсловие — лекари в операционно облекло, униформени сестри, лаборанти с бели престилки. Седят на групички, обсъждайки от игла до конец болести и лечения, каквито не съм чувал никога през живота си. Би трябвало да ги вълнува здравословното хранене, но сякаш напук избират най-вредното — пържени картофи, кюфтета, пици и тъй нататък. Гледам група млади доктори, приведени над вечерята; и се питам какво ли биха помислили, ако знаеха, че на две крачки от тях студент по право учи за изпит, та един ден да може да ги съди.
Всъщност едва ли ще ги е грижа. Имам правото да съм тук колкото и те.
Никой не ме забелязва. От време на време някой пациент се дотътря на патерици или в количка, тикана от медицинска сестра. Доколкото мога да преценя, наоколо не се спотайват други адвокати, готови всеки момент да рипнат от засада.
В шест вечерта си взимам първата чаша кафе и скоро затъвам до уши в мъчително преговаряне на две теми — договори и недвижими имоти, които възкресяват мъченията от първата ми година във факултета. Въпреки всичко упорито газя през материала. Толкова съм отлагал, че вече няма накъде. След около час отскачам за второ кафе. Тълпата е оредяла и забелязвам двама нещастници, седнали един срещу друг в отсрещния ъгъл. Целите са в гипс и марли. Ако Дек беше тук, досега да ги е сгащил натясно. Но не и аз.
След известно време с изненада откривам, че тук ми харесва. Спокойно е и никой не ме познава. Идеално място за учене. Кафето не е лошо, а след първата чаша го дават на половин цена. Далеч съм от мис Бърди и ужасите на тежкия труд. Шефът държи да съм тук — вярно, би трябвало да дебна жертви, но няма кой да му каже, че не го правя. В края на краищата, не съм на норма. Кой ще ме задължи да намирам по еди-колко си клиенти седмично?
Мобифонът писука зловещо. Брузър е, само проверява. Нещо ново? Не, отговарям аз, гледайки как отсреща двете великолепни жертви в инвалидни колички взаимно си демонстрират рани и болежки. Брузър е разговарял с полицията и положението изглежда добро. Казва, че според него вече ще търсят други нишки, други заподозрени. Наслука, добавя той със смях и затваря. Сигурно тръгва към „Йоги“ да се натряска с Принс.
Преговарям още час, после напускам масата и отивам на осмия етаж да видя как е Ван Ландъл. Боли го, но разговаря охотно. Поднасям му добрата новина, че сме се свързали със застрахователната компания на онзи тип и там ни чака тлъста сумичка. Случаят е просто идеален, обяснявам аз, повтаряйки каквото съм чул от Дек: точно изяснена отговорност (ни повече, ни по-малко — пиян шофьор), стабилно застрахователно покритие и хубави телесни повреди. Под „хубави“ имам предвид няколко строшени кости, които лесно могат да прераснат до вълшебната формулировка трайна нетрудоспособност.
Дан намира сили да се усмихне доволно. Вече брои паричките. Тепърва го чака срещата с Брузър и делбата на баницата.
Сбогувам се и обещавам да намина утре. След като съм зачислен в болницата, ще мога да навестявам всичките си клиенти. На това му се вика образцово обслужване!
Когато се завръщам и заемам позиция в ъгъла, закусвалнята отново е пълна. Оставил съм книгите пръснати върху масата и сред тях бие на очи един брой от „Правен журнал“. Това е привлякло вниманието на група млади доктори от съседната маса и те ме оглеждат с подозрение, докато се настанявам. След малко си тръгват. Поръчвам още кафе и затъвам в дебрите на федералното правораздаване.