Тълпата оредява. Сега пия кафе без кофеин и сам се изненадвам от количеството материал, който съм прегазил за последните четири часа. Към десет без петнайсет Брузър пак се обажда. Ако съдя по звука, май звъни от някакъв бар. Иска ме утре рано в кабинета си, за да обсъдим някакъв правен проблем по делото за наркотиците. Дадено, казвам аз.
Направо ме втриса, като си представя как моят адвокат черпи вдъхновение за защитата ми, обръщайки чашка след чашка в някакъв бар с голи танцьорки.
Но това е положението.
Към десет съм съвсем сам в заведението. Закусвалнята работи денонощно, тъй че касиерката не ми обръща внимание. Оплел съм се в официалната терминология около предварителните съдебни процедури, когато внезапно чувам деликатно подсмъркване на млада жена. Вдигам глава и през две масички забелязвам пациентка в инвалидна количка — единственият седнал клиент в заведението освен мен. Десният й крак е изпънат напред и гипсиран до коляното. Гипсът изглежда пресен, поне доколкото мога да преценя с оскъдните си познания по тая тема.
Жената е много млада и невероятно красива. Неволно я зяпвам за няколко секунди, преди да сведа очи към записките. После пак се зазяпвам. Тъмната й коса е отметната небрежно зад гърба. Очите й са кафяви и ми се струват просълзени. Има решителни, волеви черти въпреки голямата синина отляво на челюстта. Петното е грозно, обикновено такова остава от удар с юмрук. Облечена е с обикновена болнична престилка и под нея тялото й изглежда изящно, почти крехко.
Старец с розово яке, една от безбройните милозливи души, които работят като доброволци в „Сейнт Питър“, внимателно слага на масичката пред нея пластмасова чаша с портокалов сок.
— Заповядай, Кели — изрича той, както би казал дядо на любимата си внучка.
— Благодаря — отвръща тя с мимолетна усмивка.
— Значи трийсет минути, казваш? — пита той.
Тя кимва, хапейки долната си устна.
— Трийсет.
— С нещо друго да ти помогна?
— Не, благодаря.
Той я потупва по рамото и излиза от закусвалнята.
Сами сме. Мъча се да не зяпам, но това е свръх силите ми. Доколкото мога, гледам надолу, право в записките, после постепенно надигам глава и я зървам. Не е седнала точно насреща, тъй че я виждам в профил. Тя вдига чашата и аз забелязвам бинтовете по двете й китки. Още не ме е видяла. Осъзнавам, че всъщност дори и наоколо да гъмжеше от народ, Кели едва ли би забелязала някого. Унесла се е в някакъв свой собствен свят.
Глезенът й изглежда счупен. Синината върху лицето би задоволила изискванията на Дек за множествени травми, макар че не забелязвам кървящи рани. Само бинтовете по китките ме озадачават. Но колкото и да е красива, не се изкушавам да изпробвам похватите си за подмамване на клиенти. Изглежда много печална и не бих искал да задълбочавам страданията й. На лявата си ръка носи тъничка венчална халка. Едва ли е на повече от осемнайсет.
Почти цели пет минути опитвам да се съсредоточа изцяло върху правни проблеми, но въпреки това я забелязвам как бърше очи с книжна салфетка. Докато сълзите се леят, тя леко скланя глава настрани и тихо подсмърква.
Скоро осъзнавам, че сълзите нямат нищо общо с болката в счупения глезен. Не става дума за физическо страдание.
Извратеното ми адвокатско въображение пощурява. Може би е преживяла автомобилна катастрофа, а съпругът й е загинал. Прекалено е млада, за да има деца, роднините й живеят далече и сега седи тук, скърбейки за мъртвия. Ей, от това би излязло страхотно дело!
Отърсвам се от тия ужасни мисли и опитвам да насоча внимание към книгата пред мен. Тя продължава да подсмърча и плаче беззвучно. Из закусвалнята сноват клиенти, но никой не сяда при мен или при Кели. Допивам кафето, безшумно се изнизвам от стола и минавам право пред нея на път към тезгяха. Поглеждам я, тя ме поглежда, очите ни се срещат за миг и аз едва избягвам сблъсък с най-близкия стол. Докато плащам кафето, ръцете ми леко треперят. Дълбоко поемам дъх и спирам край нейната маса.
Тя бавно надига прекрасните си влажни очи. Преглъщам на сухо и казвам:
— Вижте, не искам да ви досаждам, но мога ли да помогна с нещо? Боли ли ви?
При тия думи кимвам към гипса.
— Не — отвръща тя едва чуто. Сетне ме дарява за миг със зашеметяваща усмивка. — Но все пак благодаря.
— Няма защо — казвам аз. После поглеждам към масата си, която е само на пет-шест метра. — Ако ви потрябва нещо, аз съм хей там, уча за изпит.
Свивам рамене, сякаш за да покажа, че не знам какво точно да сторя, но все пак съм от породата на грижовните досадници и моля да ме извини, ако нарушавам покоя й. Просто съчувствам на ближния. И съм готов да помогна.