— Благодаря — повтаря тя.
Връщам се на място доволен — вече е изяснено, че съм достойна личност, заровена сред дебелите книги с надежда скоро да навлезе в една благородна професия. Няма начин да не съм я впечатлил поне мъничко. Потъвам в учението, забравяйки за нейните страдания.
Минават няколко минути. Прелиствам страницата и я поглеждам. Сърцето ми спира — тя също ме гледа. Веднага преставам да й обръщам внимание, но скоро не издържам и вдигам глава. Отново се е откъснала от света, потънала в дълбините на страданието. Машинално мачка салфетката, а по бузите й се стичат сълзи.
Сърцето ми се къса, като я гледам да страда така. Бих искал да седна до нея, може би да я прегърна през рамото и да поговорим за всичко. Ако е омъжена, къде се мотае съпругът, мътните да го вземат? Тя поглежда към мен, но мисля, че не ме забелязва.
Старецът с розовото яке пристига точно в десет и половина и тя се прави, че нищо й няма. Той добродушно я гали по косата, изрича няколко утешителни думи, които не стигат до мен, и внимателно подкарва количката. На излизане тя поглежда право към мен. И ми изпраща дълга, печална усмивка.
Изкушавам се да я последвам отдалече, да разбера в коя стая лежи, но се овладявам. По-късно ми хрумва да издиря онзи с якето и да го поразпитам. Но се удържам. Най-добре да я забравя. Та тя е още хлапе.
На следващата вечер пристигам в закусвалнята и заемам същата маса. Слушам как наоколо същите изтормозени хора си разменят същите забързани приказки. Оглеждам се за други акули из тукашните мътни води, без да обръщам внимание на неколцина очевидни клиенти, които направо плачат някой да им метне въдицата. Подреждам книгите и уча часове наред. Никога не съм се чувствал тъй съсредоточен и целеустремен.
Редовно поглеждам часовника. Когато наближава десет, губя самообладание и почвам да се озъртам. Мъча се да бъда все тъй усърден и хладнокръвен, но откривам, че подскачам при всяко отваряне на вратата. На една от масичките вечерят две сестри, близо до тях самотен лаборант чете книга.
Кели пристига с пет минути закъснение. Докарва я същият застаряващ добряк. Тя си избира снощната маса и ми се усмихва, докато старецът намества количката.
— Портокалов сок — казва тя.
Косата й е все тъй небрежно отметната, но ако не греша, забелязвам следи от спирала и очна линия. Сложила си е бледорозово червило и ефектът е потресаващ. Снощи не бях усетил, че е без грим. Днес си е сложила съвсем малко и изглежда изумително красива. Очите й са ясни, лъчезарни, без следа от печал.
Старецът слага пред нея чаша портокалов сок и повтаря снощните думи:
— Заповядай, Кели. Значи трийсет минути, казваш?
— Нека да са четирийсет и пет — отвръща тя.
— Както речеш — кимва той и излиза.
Тя отпива от сока и разсеяно свежда очи към масата. Днес доста време мислих за Кели и отдавна имам готов план за действие. Изчаквам няколко минути, като се правя, че изобщо не я забелязвам, и най-усърдно прелиствам „Правен журнал“, после бавно ставам на крака, сякаш ми е дошло времето за още едно кафе.
Спирам до нейната масичка и подхвърлям:
— Днес се справяте много по-добре.
Очевидно е чакала да кажа нещо подобно.
— Защото се чувствам по-добре — отвръща тя и се усмихва, разкривайки великолепни зъби. Лицето й е разкошно дори с тая ужасна синина.
— Да ви взема ли нещо?
— Бих изпила една кока-кола. Сокът нагарча.
— Готово — казвам аз и се отдалечавам, неописуемо развълнуван.
Машината за безалкохолни напитки е на самообслужване. Наливам две големи чаши, плащам и ги отнасям на нейната масичка. Поглеждам свободния стол и се преструвам на съвсем объркан.
— Моля, седнете — казва тя.
— Сигурна ли сте?
— Естествено. Омръзна ми да разговарям само със сестрите.
Сядам и се подпирам на лакти.
— Името ми е Руди Бейлър — представям се аз. — А вие сте Кели…
— Кели Райкър. Приятно ми е.
— И на мен.
От пет метра разстояние тя е чудесна, но сега, когато мога спокойно да я разгледам отблизо, просто ахвам. Очите й са светлокафяви, с палави искрици. Приказна е.
— Извинявайте, ако снощи съм бил нахален — казвам аз, изгаряйки от нетърпение да подхвана разговор. Искам да узная толкова много неща.
— Не бяхте нахален. По-скоро вие извинявайте за зрелището.
— Защо идвате тук? — питам аз, сякаш съм се родил в тая закусвалня, а тя е чужденка.
— Колкото да изляза от стаята. А вие?
— Завършвам право и уча за последния изпит. Мястото е спокойно.