— Значи ще ставате адвокат?
— Естествено. Завърших семестриално преди няколко седмици, хванах се на работа в една фирма. Щом изкарам изпита, вече няма какво да ме спре.
Тя смуква от сламката и с лека гримаса се настанява по-удобно.
— Зле е счупен, а? — кимвам аз към крака й.
— Глезенът. Сложиха му скоба.
— Как стана?
Това е логичният въпрос и предполагах, че ще ми отговори веднага. Нещо обаче не е наред. Тя се колебае и в очите й мигновено избиват сълзи.
— Домашна злополука — казва тя, сякаш е репетирала уклончивия отговор.
Това пък какво означава, по дяволите? Домашна злополука? Да не е паднала по стълбите?
— О — изричам аз, сякаш разбирам отлично.
Всъщност най-много ме тревожат китките й, защото не са гипсирани, а само бинтовани. Не изглеждат счупени или навехнати. Може би са разранени.
— Дълго е за разправяне — промърморва тя, после смуква от сламката и извръща очи.
— Откога сте тук? — питам аз.
— От два дни. Изчакват да видят дали скобата е прихванала добре. Ако не, ще трябва да повторят. — Тя млъква за момент и разсеяно опипва сламката. — Странно място за учене сте си избрали.
— Не чак толкова. Спокойно е. Има кафе в изобилие. Работи денонощно… Виждам, че носите халка.
Този факт ме измъчва повече от всичко друго.
Кели поглежда халката, сякаш да види дали не се е изхлузила.
— Да — казва тя и се заглежда в сламката.
Халката е самотна, без годежен пръстен.
— Тогава къде е съпругът ви?
— Много питате.
— Адвокат съм, почти де. Така ни учат.
— Защо ви интересува?
— Защото е странно да лежите в болница, явно след злополука, а той да не се мярка никакъв.
— Беше тук преди малко.
— Значи сега е у дома, при децата?
— Нямаме деца. А вие?
— Също. И жена нямам.
— На колко години сте?
— Много питате — усмихвам се аз. В очите й просветват искрици. — На двайсет и пет. А вие?
Тя се позамисля.
— На деветнайсет.
— Ужасно рано сте се омъжили.
— Нямах избор.
— О, прощавайте.
— Нищо. Забременях на осемнайсет, веднага се омъжих, една седмица след сватбата загубих детето и от тогава ми тръгна все надолу. Е, доволен ли сте от отговора?
— Не. Да. Извинявайте. За какво искате да поговорим?
— За колежа. Къде сте учили?
— В „Остин Пий“. А после в тукашния Юридически факултет.
— Много исках да уча в колеж, но нищо не излезе. От Мемфис ли сте?
— Роден съм тук, но израснах в Ноксвил. А вие?
— От едно градче на час път оттук. Напуснахме го, като забременях. Родителите ми се сметнаха за опозорени. Неговият род е пълен измет. Нямаше как да останем.
В тая история се спотайват някакви семейни трагедии и бих предпочел да не задълбавам. Тя вече на два пъти споменава бременността си без особена необходимост. Явно е самотна и иска да поговори.
— Значи се преселихте в Мемфис?
— Избягахме в Мемфис, сключихме граждански брак, както си му е редът, после загубих детето.
— Какво работи съпругът ви?
— Кара електрокар. Много пие. Изпаднал спортист, който все още мечтае за стане звезда на бейзбола.
Не съм искал да чуя всичко това. Доколкото разбирам, той е бил спортното чудо на гимназията, тя — най-красива сред мажоретките. Идеалната американска двойка, мистър и мис „Дремливсън Сити“, най-симпатични, най-красиви, най-атлетични, най-сигурни в успеха, докато една нощ се оказват без презерватив. Започва трагедията. По една или друга причина се въздържат от аборт. Може би завършват гимназия, може би не. Позорно избягват от Дремливсън Сити към дебрите на големия град. След загубата на детето чувствата бързо изстиват и те се събуждат, за да открият, че животът чука на вратата.
Той все още мечтае за слава и богатство в бейзболната лига. Тя копнее за доскорошните безгрижни години и за колежа, в който никога няма да стъпи.
— Извинявайте — въздъхва тя. — Не биваше да го казвам.
— Все още сте млада, можете да постъпите в колеж.
Тя се подсмихва на моя оптимизъм, сякаш това е отдавна погребана мечта.
— Не можах да завърша гимназия.
А сега какво да кажа? Дежурните сладки приказки: опитай да учиш частно или вечерно. Ако наистина искаш, значи ще можеш.
— Работите ли? — питам аз.
— От време на време. С какво ще се занимавате, като станете адвокат?
— Обичам съдебната работа. Бих искал да направя кариера в съдилищата.
— И да защитавате престъпници?
— Може би. Те също имат право на защита.
— И убийците?
— Да, но те рядко имат пари за частен адвокат.
— А изнасилвачи? Или хора, дето се гаврят с деца?
Навъсвам се и обмислям за миг.
— Не.
— А мъже, които пребиват жените си?